— Няма какво повече да ти кажа — изтощено рече той. — Не знам какво друго име използва. Можеш да стреляш и да приключваме най-после с това.
Найтхоук го гледа дълго и изпитателно, после прибра пистолета си в кобура.
— Върви си вкъщи.
— Сигурно и това ще направя — отвърна Николас, — но най-напред ще се отбия в „Синия дракон“ да пийна.
— Имах предвид да се прибереш у дола — там, откъдето си дошъл.
Николас се намръщи.
— Заповядваш ми да напусна тази планета, така ли? — озадачено попита той.
Найтхоук поклати глава.
— Не, но утре драконът идва с мен. Вече няма да има кого да изучаваш.
— За колко време го взимаш?
— За колкото успеем да открием Ибн бен Калид.
— Да го намериш е най-лесната част от плана — отбеляза Николас. — Трудното идва след това — той замълча сякаш обмисляше шансовете си. — Но ти така или иначе си Перфектния убиец, може пък и да успееш. За всеки случай обаче аз ще изчакам да чуя, че си мъртъв и тогава ще замина оттук.
— Мислех, че ти е нужен Синеокия.
— Ако успеят да убият теб, значи той е отдавна мъртъв.
Найтхоук повдигна рамене.
— Прави каквото искаш.
— Сега мога ли да си вървя?
— Да. И кажи на Синеокия, че очаквам да е точен за срещата.
Николас мигновено изчезна в мъглата.
Найтхоук обикаля из квартала още час без някаква определена задача, но не и съвсем безцелно. Той изучаваше сградите, превозните средства, хората, извънземните същества, сенките. През цялото време не го напускаше усещането, че нещо не е както трябва, че колкото и да е внимавал, е пропуснал някаква дребна подробност, която ще му излезе твърде скъпо. Не можеше да каже нищо определено, но чувството за някаква опасност продължаваше да го гложде. А при предишното си прераждане се беше уверил, че не трябва да пренебрегва инстинктите си. Ето защо продължаваше да се скита и да търси, да търси и да се оглежда.
Най-накрая се върна на кораба, без да е намерил успокоение за тревогата си. Беше разиграл мислено всички възможни сценарии, но пак не можа да открие онова, което подсъзнателно усещаше, че изпуска.
След още няколко часа той най-сетне се изтегна на леглото си и потъна в неспокоен сън.
Единадесета глава
Петкан се хранеше с насекоми. Особено предпочиташе живите.
Найтхоук, който в предишния си живот беше прекарал повечето време със същества от други видове и раси, изобщо не му обръщаше внимание. Киношита, който споделяше пилотската кабина с Найтхоук, докато двамата извънземни пътници се разполагаха в едно помещение, твърдеше, че това е отвратителен навик. На Синеокия му беше любопитно и забавно. Мелисанда прегледа набързо емоциите на Петкан, доби толкова пълна представа за него, каквато едва ли е очаквала или желала, и през останалата част от пътуването се оттегли в собствената си кабина, избягвайки да наднича отново в мислите му, които сякаш сами й се предлагаха.
— Колко от тези неща си взел със себе си? — попита Найтхоук, когато Петкан измъкна от една торбичка голямо космато насекомо, подобно на паяк, и започна да къса краката му един по един.
— Достатъчно — гласеше отговорът.
— А какво ядат те, докато чакат да бъдат изядени от теб? — продължи да разпитва Найтхоук.
— Един друг се ядат.
— Отвратително! — промърмори Киношита сигурно за десети път.
Петкан го изгледа невъзмутимо.
— Ти пък ядеш риба, която моят народ смята за свещена.
— Това изобщо не е същото — отговори Киношита. — И във всеки случай онова, което ям аз, е поне предварително умряло.
— Аха, сега разбирам — каза Петкан. — Морално е да избиваш животни на места, предназначени именно за това или пък да оставиш рибата на сухо, докато умре, стига да не ти се налага ти да убиваш.
— До гуша ми дойде от теб — замърмори отново Киношита.
— Успокой се — намеси се Найтхоук.
— Дявол да го вземе, да беше го погледнал какво прави или да чуеш какви ги разправя! — избухна Киношита.
— Такава му е природата. Опитай се да го приемеш като един от нас.
— Ние не късаме крачетата на буболечките, нито ги ядем след това!
— Някои обаче го правят — каза Петкан, откъсвайки още един крак на насекомото.
— За какво изобщо го взехме със себе си? — продължаваше Киношита.
— Той е нашият експерт по експлозивите.
— Че имаме ли нужда от такъв?
— Нямам представа — призна Найтхоук. — Но ако внезапно ни потрябва, не искам тепърва да се налага да го търсим.
Киношита погледна невъзмутимия си спътник и замълча. Когато обаче Петкан продължи да хрупка насекомите си, той стана демонстративно и напусна корабната кухня.