„Страхотно. В кръчмата сигурно имаше поне петдесетина последователи на Ибн бен Калид, а аз попаднах точно на тоя, дето го мрази и в червата.“
— Значи си късметлия, братко — продума най-накрая Найтхоук. — Само дето аз изобщо не съм искал да те засегна.
— Тогава си вземи думите обратно още сега и колкото се може по-бързо! — отсече мъжът.
— Дадено! Ето — извинявам се!
Вместо да се успокои обаче странникът изглеждаше по-ядосан от всякога.
— Това не е достатъчно!
С крайчеца на окото си Найтхоук забеляза, че около тях започва да се събира тълпа.
„Е, това в края на краищата може да се окаже не толкова неприятно. Ако сега защитя името и честта на Ибн бен Калид, някой от неговите сигурно най-после ще повярва, че съм на негова страна.“
— Съжалявам, но аз бях дотук — продължи рязко Найтхоук. — Повече няма да получиш.
— Тогава смятай, че си си навлякъл малка неприятност — продължи непознатият със зловеща усмивка.
— Малка значи, така ли?
— Имаш ли да кажеш още нещо, преди да съм те попилял на части?
— Да — вървете на майната си двамата с Касиус Хил!
Мъжът изруга гръмко и се хвърли в атака, но Найтхоук вече го очакваше. Той отстъпи крачка встрани, докопа ръката на противника си, изви я силно и стовари цялата си тежест отгоре й. Дочу се звук от счупена кост, ревът на непознатия разцепи въздуха и той се стовари на земята.
След малко нападателят бавно се изправи на крака, поизтупа прахта от дрехите си и втренчи поглед в Найтхоук. Вторият път пристъпи към него много по-бавно и внимателно. И се натъкна на юмрук в лицето, от който се завъртя на пети и отново падна.
— Кой си ти? — успя да промълви най-сетне, попивайки кръвта по лицето си, като този път се приближи към Найтхоук съвсем предпазливо.
— Не помниш ли? Аз съм онзи, когото се канеше да попилееш на части! — отговори Найтхоук.
Мъжът продължаваше да пристъпва внимателно, издал напред лявата си страна. Найтхоук не дочака нова покана, а рязко се приближи към него и светкавично заби шест удара в корема му. Всичко стана толкова внезапно, че повечето зяпачи така и не забелязаха последните четири крошета. Побойникът се строполи на земята, поемайки си пресекливо въздух.
Найтхоук се огледа с надеждата, че все някой ще го поздрави за победата, ще му предложи питие или пък ще покаже поне някакъв знак за солидарност с човека, който току-що рискува живота си в името на Ибн бен Калид. Вместо това от тълпата се отделиха още трима с извадени пистолети — два звукови и един лазерен.
— Дори не подозирах, че Касиус Хил е толкова известен — каза с крива усмивка Найтхоук.
— Не даваме и спукана пара за някаква си политика — отвърна единият от тях. — Но ти едва не преби до смърт наш приятел.
— Той ме нападна пръв!
— Това не променя нашите чувства към него.
— Тогава си го приберете и му кажете повече да не участва в политически спорове.
„И не ме принуждавайте да го убия!“
— Преди това трябва да решим какво да правим с теб.
— Просто си вървете по пътя. Аз нямам какво да деля с вас.
— Само че ние имаме какво да делим с теб — рече водачът на тримата. — Видях много добре как се биеш, ти не си аматьор. Трябваше или да го предупредиш, или да намериш начин да се измъкнеш.
— Аз му се извиних — отвърна Найтхоук. — Готов съм да се извиня и на вас, ако това ще ви поукроти — той млъкна за миг. — Но да знаете, че искам извинение само веднъж. А сега си вървете!
— Говориш така, сякаш ни превъзхождаш по нещо! — рече отново водачът.
Найтхоук беше готов да отвърне и на това предизвикателство, когато се разнесе оглушителна експлозия. Отгоре му се посипаха парчета мазилка и трески, а земята потрепери под краката му. Той се хвърли по корем, прикривайки главата си с ръце. Какво ставаше, по дяволите! Близо до себе си чуваше предсмъртните викове на агонизиращ, а само миг по-късно една от сградите с трясък рухна на земята.
Сетне усети ръка, която не принадлежеше на човешко същество, да го стиска за рамото и да му помага да стане.
— Добре ли си? — попита Петкан.
— Да — отвърна Найтхоук и огледа картината на пълното разрушение наоколо. Улицата беше покрита с разкъсани и обезобразени тела. Двама от нападателите му лежаха напълно неподвижно, а по странните им пози той се досети, че са вече мъртви. — Какво става, по дяволите?
— Видях трима мъже, които те заплашваха с оръжията си.
— Да не искаш да кажеш, че ти направи всичко това?!