— Милионите ли?
— Хората.
— Това не го разбрах.
— Ако ще ставаме партньори, трябва да си имаме доверие един на друг — започна Найтхоук. — Докато не се убедите, че мога да избия и осемте стрелци, макар да предпочитам да не го правя, няма да сте сигурна дали не бих се обърнал срещу вас при първа възможност. — Той огледа помещението. — Трима са зад двойното огледало, през което се вижда от другата страна. Има един зад вратата на гримьорната. Петият е зад картината, дето виси накриво на южната стена. Двама са на таванския етаж — той посочи нагоре, — тук и тук. Още не съм открил осмия.
— Вие сте наистина добър — каза тя с нескрито уважение. — Значи съм направила добър избор.
— Още не — каза той, продължавайки да оглежда помещението. После изведнъж се усмихна. — О, боже, аз съм истински тъпанар. Осмият си ти!
Тя отвърна на усмивката му, измъкна малък пистолет, прикрит под ръкава, и го остави на масата.
— Е, стискаме ли си ръцете?
— Да, мисля, че вече можем да го направим.
— Добре тогава — каза тя. — Ще обявя на хората си, че твоите приятели могат да се движат свободно.
— Накарай ги да държат по око червения извънземен — предупреди я Найтхоук. — Той не се интересува на коя страна се бие, важното е да има повод да избива хора.
Тя кимна с глава и протегна ръката си.
— Добре дошъл на страната на правата вяра, Перфектни убиецо.
— Правата вяра можеш да си я задържиш — отвърна той, поемайки малката й ръка в своята. — Моли се само да си права за съдържанието на сейфа.
Деветнадесета глава
Вече се здрачаваше. Екипът на Найтхоук отдавна се беше върнал в хотела, но той остана в „Синия дракон“. Над бара имаше апартамент и Касандра Хил го покани да вечерят там.
— Това място е декорирано с твърде изискан вкус, за да принадлежи на Синеокия — коментира Найтхоук, когато влезе в преддверието. — Имаш усет за изкуство.
— Можеш ли да познаеш някои от авторите на произведенията? — попита тя.
— Неколцина. Скулптурата на Мортия е прелестна.
— Поразена съм — възкликна тя. — Не съм предполагала, че човек с твоята професия може да има познания и вкус към изобразителното изкуство.
— Доста от мисиите ми бяха свързани именно с произведения на изкуството — трябваше да ги върна на техните законни собственици.
— Има разлика между това да връщаш откраднати произведения на изкуството и да ги изучаваш задълбочено и с интерес.
— Нима мислиш, че един наемник, който си изкарва хляба с убийства, не е способен да оцени и да се възхити от творенията на изкуството? — попита студено той.
— Ами… Аз…
— Позволи ми да ти обясня нещо — продължи той. — Когато животът ти постоянно виси на косъм, това изостря всички сетива — той замълча, загледан в скулптурата. — А осъзнаеш ли собствената си тленност, започваш да цениш всичко онова, което ще те надживее. Мортия е умрял преди близо едно хилядолетие, а хората все още се тълпят, за да видят творбите му.
— Не исках да те обидя — смутено промълви тя.
— Не си ме засегнала.
— Щом като се възхищаваш от произведенията на изкуството, вероятно ще оцениш онова, което ми доставя огромна радост и ме кара да се чувствам особено горда. Ела с мен — покани го Касандра.
Отведе го в голямо помещение, чиито стени бяха скрити зад високи до тавана лавици, отрупани с книги. Имаше ги с хиляди, подвързани с вкус, някои от тях с позлатени краища, други — с фино гравирани корици. Охлузените ръбове и измачканите страници свидетелстваха, че наистина се ползват като четиво, а не за украса.
Найтхоук застана в средата на стаята със скръстени ръце пред гърдите и остана дълго в тази поза. После се зае да изучава заглавията.
— Е, какво мислиш?
— Никога не съм виждал толкова много книги на едно място — отвърна той.
— Казвали са ми, че тук е имало много библиотеки като тази, преди да започнат да събират цели енциклопедии върху компютърни чипове с големината на нокът. — Тя посегна и свали една книга от лавицата. — На мен обаче ми харесват допира и мириса на книгите. Четенето изглежда някак неестествено, когато текстът е върху холоекран.
— Виждам, че имаш дори едно томче от Танбликст — отбеляза Найтхоук.
— Най-великият сред извънземните поети.
— Знам. Чел съм го.
— Скоро ли?
Той се усмихна.
— Преди близо век и половина.
Тя го изгледа втренчено и не каза нищо.
— Избери си няколко книги, които би искал да вземеш със себе си.
Найтхоук помълча, после поклати глава.
— Боя се да не стане нещо с тях — отвърна. — Но ако се задържим на Силен още известно време, ще се радвам да почета тук, в библиотеката.