Стига проклетникът да се прибереше. А ако не го стореше, то нямаше да е, защото е размислил заради стореното. Не и Кор. Беше също така решителен като остриетата си.
Едно нещо обаче беше ясно. Ако Троу бе мъртъв, Кор щеше да се сблъска с бунт. По дяволите, това можеше да се случи, дори и да оживееше. Никой не можеше да поставя главите им на дръвника само за да се добере до трона, защото не цени връзките помежду...
Зайфър се фрасна по темето с такава сила, че някой подхвърли:
— Имаме бичове, ако предпочиташ.
Влагата по дланта му го накара да я вдигне към очите си. Кръв. Червена кръв. Много.
Дявол да го вземе, проклетата гадина явно го беше ухапала. Вдигна и другата си ръка и провери мястото, като опипваше с пръсти.
Една капка уцели китката му.
Вдигна поглед към гредите над главата си и следваща капка се озова на бузата му, след като се беше процедила през пукнатина в дървото.
Скочи от леглото си с ножове в двете ръце, преди да я е последвала друга.
Останалите мигом наскачаха, без да зададат дори един въпрос. Само видът му, готов за битка, вече ги беше изкарал от леглата им и беше изострил вниманието им.
— Кървиш — прошепна Сайфън.
— Не е от мен. Идва от горния етаж.
Зайфър вдиша с намерение да долови мириса, но единственото, което успя да подуши, беше застоялата и натрапчива воня на влажно подземие.
— Възможно ли е Братството да ни е доставило Кор? — попита някой на един дъх.
До секунди пистолетите бяха подготвени, а към гърдите им бяха прикрепени брони.
— Аз тръгвам пръв — обяви Зайфър.
Никой не се впусна в спор, но и бездруго той вече се намираше на масивното стълбище и се изкачваше нагоре. Другите го последваха и макар общо да надвишаваха четиристотин и петдесет килограма, се придвижиха, без да издадат и звук, не се чу нито едно изскърцване на старата дървесина под натиска на ръцете или краката им.
Или поне докато не стигнаха до върха. Най-горните три стъпала умишлено не бяха добре прикрепени, за да издадат евентуален опит за проникване. Той ги пропусна, като се дематериализира директно пред подсилената със стомана врата, монтирана в стоманена каса, а върху мазилката на стените бе прикована стоманена мрежа.
Нямаше начин някой да влезе или да излезе безпроблемно.
Внимателно отключи и натисна бравата. После открехна вратата на по-малко от сантиметър.
Миризмата на прясна кръв изпълни ноздрите и синусите му. Беше така наситена, че почувства сладникавия й вкус в гърлото си. И разпозна източника. Беше Кор. Но с него нямаше никой друг — не се долавяха зловонието на лесъри, типичният за мъжките вампири мирис на силни подправки или жалката човешка смрад.
Зайфър направи знак на останалите да изчакат. Те щяха да му спасят задника, ако носът му го беше подвел.
Отвори вратата с рязко и безшумно движение и пристъпи в изкуствената тъмнина, осигурявана от капаците и завесите на прозорците. Отвъд покрития с изпочупени плочки под на кухнята и прашните дъски на коридора, в далечния край на дневната, окъпан от златистата светлина на свещите, Кор седеше в локва кръв. Все още беше облечен в бойните си дрехи, а косата и пистолетите му лежаха на пода до него. Краката му бяха протегнати напред, а голите му окървавени ръце бяха положени върху бедрата.
Стискаше кинжал.
Пробождаше се сам. Забиваше смъртоносното острие в мускулестите си силни ръце отново и отново, а кървящите рани бяха твърде много, че да бъдат преброени. Но не това беше шокиращото. Лицето му беше мокро от сълзи. Стичаха се по бузите му и капеха от челюстта и брадичката, за да се смесят с кръвта му.
Чуваха се откъслечни думи, произнасяни с дрезгав гърлен глас:
— Проклет страхливец... Циврещ безполезен страхливец. Престани... Престани. Постъпи с него, както се налагаше. Проклет страхливец.
Очевидно и някой друг също се бе привързал към Троу.
Нямаше спор, че водачът им изглеждаше жалък в болката и разкаянието си.
Зайфър внимателно се върна обратно през вратата и я затвори.
— Какво става? — настоя Сайфън в тъмнината.
— Трябва да го оставим насаме.
— Значи, Кор е жив?
— Да. И е поразен от собствената си ръка, съвсем не без основание. Пролива кръвта си заради онзи, когото прониза така смъртоносно.
Прозвуча одобрително мърморене, а после всички се обърнаха и слязоха по стълбите.
Това вече беше някакво начало. Но му предстоеше да извърви дълъг път, за да си спечели обратно лоялността им. А и трябваше да узнаят какво се е случило с Троу.
Седнал на твърдия под в локва от собствената си кръв, Кор беше разкъсван между обучението, получено от Блъдлетър, и своето. сърце по всяка вероятност. На неговата възраст му беше странно да установи, че всъщност разполага с такова, и му беше трудно да смята откритието си за благословия.