Закова се на място, като едва не се препъна в него.
— Ето те и теб!
О, виж ти, носеше със себе си вълшебната си чанта, онази с малкия червен кръст, обозначаващ, че е пълна с медицински материали.
— Идеален момент да събираш тен — промърмори тя.
Той отпусна глава обратно на земята, като положи буза на топлия камък.
— Просто си вземам лекарството като истински послушен пациент.
— Ще възразиш ли да те прегледам?
— Мъжът ти ще ме убие ли, ако ме видиш гол?
— Ти вече си гол.
— Да, но не гледаш шоколадовата ми страна.
Когато тя просто се надвеси над него без повече коментари, той изсумтя:
— Чудесно. Само не ми закривай слънцето. То ми е нужно повече, отколкото ти.
Тя остави чантата до ухото му и коленичи.
— Да, Ви ми даде обща представа как функционираш.
— Не се съмнявам. С него си имаме някои търкания — веднъж копелето дори го беше спасило, което представляваше истинско чудо, като се имаше предвид колко се мразеха. — Преживели сме заедно това-онова.
— Той ми спомена — отвърна тя разсеяно, като че в този момент преглеждаше раните му. — В теб може да са останали куршуми. Имаш ли нещо против да те обърна?
— Оловото е без значение. Тялото ми ще го погълне. Стига да му осигуря достатъчно слънце.
— Продължаваш обилно да кървиш.
— Ще се оправя.
И той започваше да вярва, че това не е лъжа. След случилото се остана невидим и скрит на мястото до шофьора в мерцедеса, който откара Тор в клиниката. Минути след като пристигна в медицинския център, открадна няколко превръзки и се превърна в мумия, та да не остави кръв навсякъде. Нямаше причина да бърза за навън, в онзи момент слънцето още не грееше, или поне не достатъчно, че да окаже съществено въздействие. По едно време дори си бе помислил, че всичко му се е разминало.
Но бе сгрешил. Малко след като отиде в стаята на Тор, осъзна, че се намира в беда. Дишането му бе все по-трудно. Болката се усилваше. Зрението му ставаше все по-замъглено. За щастие, по това време слънцето вече беше изгряло с пълна сила.
А и бездруго трябваше да си е тръгнал, когато Ноуан се появеше.
— Ласитър, искам да те видя отпред.
— Всички момичета казват така.
— Мен ли чакаш да те обърна? Защото ще го направя...
— На хелрена ти никак няма да му хареса.
— Сякаш това би те разтревожило.
— Съвсем вярно. Всъщност дори кара усилията да си струват.
С изпъшкване той опря длани в искрящата сребриста локва кръв под себе си и се преобърна, като че беше пържола.
— Иха! — въздъхна тя.
— Знам, не е нужно да го казваш. Като на кон е.
— Ако си наистина мил с мен и ако преживееш това, обещавам да не казвам на Ви.
— За размера ми ли?
Тя се засмя леко.
— Не, а че според теб те гледам по друг начин освен професионален. Може ли да превържа някои от тези рани? — тя го докосна леко по гърдите. — Дори да оставя куршумите вътре, може би това ще намали кървенето.
— Няма да е добро решение. Слънчева светлина върху голата ми кожа е онова, от което се нуждая. Ще се оправя. Стига да не се заоблачи.
— Дали да не те сложим в солариум?
Той се засмя, а това го накара да се закашля.
— Не, не. Нужни са истински слънчеви лъчи.
— Това хриптене не ми харесва.
— Колко е часът?
— Един и двайсет и шест.
— Ела след още трийсет минути да провериш как съм.
Настъпи мълчание.
— Добре. Ще го направя. Тор ще иска. — телефонът й иззвъня и тя отговори. — Точно за теб говорех. Да, при него съм и той е. зле, но казва, че е взел мерки. Разбира се, че ще остана при него. Не, имам всичко необходимо и ще се обадя отново след двайсет минути. Добре, десет — настъпи дълга пауза и после тя пое дълбоко дъх. — Има много огнестрелни рани. В гърдите — нова пауза. — Ало? Ало, Тор. О, добре, помислих, че прекъсна. Да. Не, чуй ме, трябва да ми се довериш. Ако мислех, че е в опасност, бих го довлякла във фоайето ритащ и крещящ. Но често казано, виждам как се подобрява дори докато говорим. Виждам със собствените си очи как вътрешните кръвоизливи се разсейват. Добре. Да. До скоро.
Ласитър не направи никакъв коментар на изреченото; просто лежеше, където беше, със затворени очи, а тялото му поглъщаше слънчевите лъчи, оздравявайки бавно.
— Значи, благодарение на теб Тор е оцелял в онази уличка — промърмори добрата лекарка след малко.
— Нямам представа за какво говориш.
33.
— Съжалявам, приятел, но имаш право само на едно хранене. Така ми беше наредено.
Завързан на леглото, Троу не се изненада от отговора на човешкия лекар на неговата молба. Братството не се нуждаеше от един твърде силен пленник. Проблемът беше, че не се възстановяваше много добре и още малко кръв би помогнала.