Така че планът на Кор не спечели нищо освен ненавистта на Троу. И за миг той дори се запита дали изобщо да се яви на срещата с шефа си, или да я пропусне. Но знаеше, че в крайна сметка няма да прояви такова непокорство. Кор притежаваше нещо, което Троу желаеше — в действителност единственото, което желаеше. И докато прахът на сестра му беше у водача им, нямаше какво друго да предприеме, освен да скърца със зъби, да свежда глава и да продължава някак напред. Именно така постъпваше вече от векове.
Само че нямаше да допусне същата грешка два пъти. Само идиот би пренебрегнал безпощадното напомняне за естеството на отношенията им.
Трябваше да си върне обратно тленните останки на сестра си. И веднага щом това се случеше, мигом щеше да напусне бандата, дори със сила, ако се наложеше, макар че останалите войници щяха да му липсват не по-малко от собственото му семейство. След това вероятно щеше да пусне корени някъде другаде из Америка. Нямаше начин да се завърне в Древната страна. Можеше да се изкуши да посети кръвните си роднини, а това не би било честно спрямо тях.
Към края на нощта, приблизително около четири часа, ако се съдеше по позицията на луната, той се материализира на покрива на небостъргача. Нямаше оръжия, които да извади за защита, но и нямаше намерение да се бие. Според онова, което знаеше, сестра му не би могла да е в Небитието без нужната церемония, така че се налагаше да оцелее, за да може да я погребе. В мига щом го стореше обаче.
Горе, високо над улиците и сградите на града, в страшната тишина на стратосферата, където не звучаха клаксони, викове или грохотът на камионите за ранни доставки, вятърът беше силен и освежаващо хладен, въпреки влажността на въздуха и високата температура. Над главата му проехтя гръмотевица и небето беше разсечено от светкавици, което обещаваше мокро начало на деня.
Когато стана подвластен на Кор, беше истински джентълмен, по-добре обучен как да води жена по дансинга, отколкото да влиза в ръкопашен бой. Но вече беше различен.
В съответствие с новата си самоличност, сега той стоеше на открито, без да проявява малодушие или тревога, с крака, здраво стъпили на земята, и ръце, отпуснати до тялото. Профилът на брадичката му или контурът на гърдите му не излъчваха слабост, нито пък изправените рамене, в сърцето му не се таеше боязън кой ще го посрещне. Всичко това бе дело на Кор — макар Троу да беше роден мъж, едва когато се сблъска с този безмилостен боец, се научи как да живее съобразно пола си.
Винаги щеше да бъде задължен за това на войника, с когото прекара толкова дълго време.
Иззад вентилационната система пристъпи фигура, а вятърът развяваше дълго палто около масивно и зловещо тяло. Инстинктът и обучението надделяха над намеренията му и Троу зае позиция за бой, готов да се озове лице в лице със своя.
Мъжът направи крачка напред, а лампата над вратата, водеща към покрива, освети лицето му.
Не беше Кор.
Троу не промени позата си.
— Зайфър?
— Да.
Изведнъж войникът се затича напред и го достигна. Преди Троу да разбере какво се случва, беше грабнат в мечешка прегръдка, притискан от ръце, силни колкото неговите собствени, към тяло, масивно също като неговото.
— Жив си — въздъхна Зайфър. — Ти си жив.
В началото несръчно, а после с необяснима настойчивост Троу отвърна на прегръдката на другия боец.
— Да, да, жив съм.
Внезапно той беше отблъснат рязко назад и огледан от глава до пети.
— Какво ти причиниха?
— Нищо.
Другият мъж присви очи.
— Бъди откровен с мен, братко. И преди да отговориш, едното ти око още е посинено.
— Осигуриха ми лечител и... Избраница.
— Избраница?
— Да.
— Дали и аз да не се пробвам да бъда наръган?
Троу не можа да не се разсмее.
— Тя беше. Не приличаше на нищо от този свят. Със светла коса и бяла кожа, с благо изражение, напълно неземна, макар да беше жива и да дишаше.
— Останал бях с впечатлението, че те са измислица.
— Не знам. Може да. Но тя беше точно както ги описват. По-прекрасна от всяка жена, на която се е спирал погледът ти.
— Не ме измъчвай така! — Зайфър се усмихна широко за кратко, а после възвърна сериозното си изражение. — Ти добре ли си?
Не беше въпрос, а изискване.
— Отнасяха се с мен като с гост през повечето време — е, като се изключеха оковите и побоят. Макар че, като се имаше предвид, че защитаваха такова скъпоценно съкровище, налагаше се да признае, че онова, което му причиниха, беше разбираемо. — Да, напълно възстановен съм благодарение на техните лечители — той се озърна. — Къде е Кор?
Зайфър поклати глава.