— Какво има, Хекс? — попита кротко Асейл. — Надушвам болка.
— Надценяваш носа си. А също и влиянието си, ако си въобразяваш, че можеш да завземеш Колдуел толкова бързо. Опитваш се да заемеш позицията на сериозен предшественик.
— Искаш да кажеш, на шефа ти Ривендж.
— Именно.
— Това означава ли, че би дошла да работиш за мен, когато приключа с разчистването?
— Не и докато си жив.
— А какво ще кажеш, докато ти си жива? — той придружи казаното с усмивка. — Винаги съм те харесвал, Хекс. Ако някога пожелаеш истинска служба, ела и ме потърси. Аз нямам проблеми с мелезите.
Е, това мило допълнение не събуждаше ли в нея желание да го изрита в зъбите?
— Съжалявам, допада ми там, където съм.
— Не и ако се съди по аромата ти — той запали двигателя, а глухото ръмжене даде ясна представа за мощността под капака. — Ще се видим пак.
С небрежно помахване той хлопна вратата и отпраши, без да включва фаровете.
Докато се взираше в оставените от него трупове, тя си каза, че поне сега разполагаше с име, но добрите новини се изчерпваха с това. Асейл беше от мъжете, на които не обръщаш гръб и за миг. Хамелеон без всякаква съвест, той имаше хиляди различни лица — и никой не познаваше истинската му същност.
Например тя не повярва и за секунда, че я намира привлекателна. С този коментар той просто целеше да я изкара от равновесие. И се получи, макар и по друга причина.
Боже, Джон...
Тази гадост помежду тях погубваше и двама им, но те се намираха в пълен застой. Неспособни да оправят нещата или да махнат с ръка.
Пълна каша.
Върна се при мотора си, възседна го, сложи тъмни очила, за да защити очите си, и потегли. Когато се насочи към центъра, покрай нея прелетяха няколко полицейски коли с мигащи светлини и включени сирени, които се движеха бързо, колкото им позволяваха гумите, към мястото, току-що напуснато от нея.
Забавлявайте се, момчета, каза си.
Запита се дали вече имаха протокол за многочислените самоубийства.
Тя самата се насочи към планините на север. Би било по-бързо просто да се дематериализира, но имаше нужда да си проветри главата и нищо не действаше по-добре от това, да вдигнеш сто и трийсет километра на черен път. Студеният вятър прилепяше очилата «Авиатор» на носа й, рокерското й яке бе като втора кожа върху гърдите, тя форсира двигателя още повече и се прилепи към мотора, стана едно с него.
Докато наближаваше имението на Братството, се чудеше защо се съгласи на срещата. Може би заради изненадата от молбата. А нищо чудно заради надеждата да се натъкне на Джон. Сигурно просто искаше да се измъкне от изтъканата от тъга мъгла, в която живееше.
Но от друга страна, може би предстоящата среща с майка й само би влошила нещата.
Около петнайсет минути по-късно зави и се сблъска с винаги намиращия се на мястото си мис. Намали скоростта, за да не се удари в дърво или сърна, и постепенно изкачи планината, като спираше пред поредицата порти.
Не се налагаше да се бави пред никоя от охранителните камери; очакваха я.
След като премина през последното препятствие и пое по широката алея, водеща към двора, сърцето й се сви. Огромната каменна къща си беше съвсем същата. Но и от къде на къде да се променя? Североизточното крайбрежие можеше да бъде ударено с ядрена бомба и тя пак би оцеляла.
Имението, хлебарките и бисквитите с пълнеж «Туинки». Само това би останало.
Паркира мотора до каменните стълби, които водеха до входа, но не слезе от него. Огледа арките и масивните гравирани повърхности на вратите, а също и каменните скулптури на гаргойли, в чиято паст бяха монтирани камери. Нямаше изтривалка с надпис «Добре дошли».
Посланието гласеше «влизаш на собствен риск».
Бързо поглеждане към часовника й каза онова, бездруго знаеше: Джон вече бе излязъл за през нощта, за да се което и бие в онази част на града, която тя тъкмо напусна.
Хекс завъртя глава наляво.
Усещаше присъствието на майка си навън, в градината зад къщата.
Това бе добре. Не желаеше да влиза вътре. Не желаеше да преминава през фоайето и да си припомня в какво беше облечена или за какво мислеше и мечтаеше по време на церемонията. Тъпанарски фантазии за предстоящия й живот. Дематериализира се от другата страна на ограничителния жив плет. Нямаше проблем с ориентирането. Двамата с Джон скитаха навън толкова много през пролетта, провираха се под напъпилите клони на плодните дръвчета, вдъхваха забравения аромат на свежа пръст, притискаха се един към друг, за да се предпазят от студа, който знаеха, че няма да продължи още дълго.
По онова време пред тях имаше толкова много възможности. И от гледна точка на сегашното положение изглеждаше съвсем логично, че цялата топлина на лятото си е отишла, жизненият цикъл на цъфтежа беше завършил. Сега листата бяха опадали, клоните отново бяха оголели, всичко бе повехнало. Ама че бодра и оптимистична беше, няма що. Концентрира се върху емоционалната решетка на майка си и тръгна покрай къщата, отмина френските прозорци на билярдната зала и на библиотеката.