— Това между тях било истинска любовна история.
— Да, ако съдя по онова, което съм чувала. Честно казано, изненадана съм, че успява да продължи напред, но се радвам, че го прави. Отразява ти се изключително добре.
Ноуан пое дълбоко въздух и долови аромата на сухи листа.
— Няма избор.
— Моля?
— Не е нещо, което мога да споделя, но е достатъчно да кажа, че ако имаше възможност да избере друг път, какъвто и да било друг път, би го сторил.
— Не разбирам какво имаш предвид — когато Ноуан не предложи обяснение, Хекс вдигна рамене. — Щом не искаш да говориш за това, ще го приема.
— Благодаря ти. И се радвам, че дойде.
— Бях изненадана, че поиска да те посетя.
— Провалих се твърде много пъти, че да бъдат преброени — когато Хекс видимо се отдръпна, Ноуан кимна. — При пристигането ми тук бях така объркана, безпомощна, макар да говорех езика, изолирана, макар да не бях сама. Искам да си наясно обаче, че истинската причина, поради която дойдох, си ти. И тази вечер е време да ти се извиня.
— За какво?
— Задето те изоставих още с идването ти на този свят.
— Исусе. — Хекс потърка късата си коса, а силното й тяло потръпваше, сякаш й се налагаше да го възпре да не побегне. — Чуй, няма за какво да се извиняваш. Не си молила да бъдеш.
— Ти беше съвсем малка, новородена, без мамен, която да се грижи за теб. Оставих те да се справяш сама в момент, когато не можеше да правиш нещо много повече от това, да плачеш за топлота и ласка. Аз. толкова съжалявам, дъще моя — Ноуан притисна длан към сърцето си. — Отне ми твърде много време да открия подходящите думи, но знай, че се упражнявах наум с часове. Искам онова, което ще произнеса пред теб, да е правилно казано, защото нищо помежду ни не беше правилно още от първия ден. Все по моя вина. Бях така себична, липсваше ми всякакъв кураж и...
— Престани — тонът на Хекс беше напрегнат. — Моля те. Престани.
— Направих грешка, като ти обърнах гръб. Не бях права да чакам толкова дълго. Допуснах толкова много грешки. Но сега. — тя тропна с крак. — Тази нощ разкривам пред теб всичките си провинения, за да мога да ти разкрия и любовта си, колкото и несъвършена, и нежелана да е тя. Не заслужавам да бъда твоя майка или да те наричам дъщеря, но може би ще успеем да зародим някаква форма. на приятелство. Мога да те разбера, ако не желаеш. Наясно съм, че нямам право да искам нищо от теб. Просто знай, че съм насреща и съзнанието и сърцето ми са отворени да научат коя си ти. и какво представляваш.
Хекс примигна, а после остана смълчана. Като че изреченото бе прозвучало на лоша радиочестота и на нея й се налагаше да разгадае смисъла.
След известно време заговори грубо:
— Аз съм симпат. Знаеш го, нали? Определението «със смесена кръв» не е от значение, когато в смеската участва кръв от гълтач на грехове.
Ноуан вирна брадичка.
— Ти си достойна жена. Ето коя си. Не ме е грижа за състава на кръвта ти.
— Беше ужасена от мен.
— Бях ужасена от всичко.
— А и ти се налага да виждаш онзи. мъж в моето лице. Всеки път щом ме погледнеш, ти се налага да си припомняш какво ти е сторил.
При тези нейни думи Ноуан преглътна с усилие. В това вероятно имаше известна истина, но беше маловажно. Повече от крайно време беше да обясни това на дъщеря си.
— Ти си достойна жена. Това е всичко, което виждам. Нищо повече. И нищо по-малко.
Хекс примигна отново. Няколко пъти. После мигането й се учести. А после се хвърли напред и Ноуан се озова потънала в силна прегръдка. Не се поколеба и за миг да отвърне на жеста.
Докато притискаше дъщеря си към себе си, си каза, че прошката наистина се изразяваше най-добре чрез докосване. Думите не бяха способни да предадат същото чувство като прегръдката, дошла в момент на агонизираща болка. Плътно притисната до нея бе собствената й кръв, можеше да задържи в обятията си, макар и за малко, жената, на която тъй егоистично бе навредила.
— Моята дъщеря — произнесе с пресекващ глас. — Красивата ми, силна. и достойна дъщеря.
С треперещи ръце тя обгърна тила на Хекс и завъртя главата й на една страна, така че да я облегне на рамото си, като че там лежеше бебе. После започна бавно и нежно да гали късата й коса.
Действително не можеше да твърди, че е благодарна за каквото и да било от стореното й от симпата, но този миг заличаваше цялата болка. Този така важен миг, в който почувства, че кръгът, който водеше началото си от утробата й, най-накрая се беше затворил. Миг, в който две половини, разделени за твърде дълго, най-накрая се събираха.