— Наистина ли?
Намекът за страхопочитание беше наистина удовлетворяващ.
— Да. Можеш да си сигурен, че всяка нощ се бием за расата и сме изключително продуктивни.
— Да, видно е, че е така. и държа да те убедя, че така да се каже, не са нужни повече «доказателства». Трябва да отбележа, че така или иначе, се канех да ти позвъня по-късно този следобед. Насрочена е последната среща на краля.
— Нима?
— Обадих се на членовете на Съвета, за да ги уведомя, че тази вечер свиквам събиране. Неофициално, разбира се, за да няма процесуална необходимост да включвам Ривендж. Асейл заяви, че не може да присъства. Очевидно има уговорена аудиенция с краля, иначе би дошъл в дома ми.
— Очевидно — произнесе провлечено Кор. Или по-скоро, очевидно не. Предвид нощните занимания на Асейл, които бяха станали още по-интензивни от лятото насам, вероятно той беше порядъчно зает. — Благодаря ти за информацията.
— Когато другите пристигнат, ще изложа на показ тази. колекция — заяви аристократът.
— Направи го. И им предай, че съм готов да се срещна с тях, когато пожелаят. Само трябва да ми се обадиш. На твоите услуги съм. Всъщност. — Кор замълча, за да подсили ефекта. — За мен ще е чест ти да ме представиш. И двамата заедно ще можем да ги убедим в каква уязвима позиция се намират под управлението на Слепия крал и колко голяма е сигурността, която ние можем да им предложим.
— О, да, наистина. да — аристократът явно се почувства ужасно важен заради цялото това многословие. И именно по тази причина беше избран. — Изключително много ценя твоята прямота.
Смайващо как пресметливостта можеше да бъде сбъркана с това качество.
— А аз ценя твоята подкрепа, Елан — Кор затвори телефона, огледа войниците си и съсредоточи вниманието си върху Троу. — След залез ще проникнем отново в имота на Асейл. Може би този път ще се стигне до нещо.
Останалите изсумтяха в знак на готовност, а той мълчаливо вдигна мобилния си телефон... и кимна с глава към втория в командването си.
— Пристигнахме, сър. Вратата се спуска зад колата ни.
Когато от интеркома на вана прозвуча гласът на Фриц, казаното от иконома не представляваше кой знае каква новина, макар че Тор не можеше да види нищо от позицията си в задната му част.
— Благодаря.
Докато барабанеше с пръсти по пода на превозното средство, още се чувстваше леко замаян заради всичката бира, изпита с Ласитър, а стомахът му се беше размътил от всичкото това синтетично масло и карамел.
Но от друга страна, може би гаденето беше предизвикано от мястото, където се намираха.
— Можете да излезете, сър.
Тор изпълзя до двойните врати и се запита защо ли си причинява това. След като с Ласитър отдадоха нужната почит на Джон Маклейн, ангелът се оттегли, за да поспи, а на Тор незнайно защо му хрумна тази гениална идея.
Отвори и. пристъпи навън в тъмния гараж, а после затвори зад гърба си.
Фриц свали стъклото си.
— Сър, може би е по-добре да остана тук.
— Не, върви. Ще изчакам залеза.
— Сигурен ли сте, че завесите вътре са дръпнати?
— Да. Такива са правилата и аз имам доверие в моя доген.
— Може би трябва да проверя за всеки случай.
— Наистина няма.
— Моля ви, сър. Не ме пращайте да се изправя у дома пред краля и братята, без да съм сигурен, че сте в безопасност.
Трудно бе да се спори при такъв довод.
— Ще те изчакам тук.
Догенът измъкна старите си кокали иззад волана и се запъти към къщата с изненадваща скорост. Вероятно защото се тревожеше, че Тор може да промени решението си.
Когато икономът влезе вътре, Тор се разходи из гаража, като оглеждаше старото си градинско оборудване, греблата, солта за автомобилната алея. Корветът беше преместен в гаража на имението. в нощта, когато дойде за роклята на Уелси, за да я даде на Хекс. Не пожела да се върне тук, за да остави роклята, след като беше почистена и изгладена.
Не беше сигурен, че желае да е тук и в този момент.
— Всичко е обезопасено, сър.
Тор откъсна поглед от празното пространство, където някога се намираше колата, и се обърна.
— Благодаря.
Нямаше да изчака иконома да си тръгне, преди да влезе. От другата страна на гаражната врата имаше твърде много слънчева светлина. Така че след едно последно махване събра сили и пое по задния коридор.
Вратата се хлопна зад гърба му, а първото, което зърна в антрето, бяха зимните им якета. Още висяха на закачалката. Неговото, на Уелси и на Джон.