Трапезарията, дневната и семейните стаи представляваха обширна площ, голяма колкото футболно игрище. Добрата новина беше, че на равни интервали имаше орнаментирани колони, които носеха тавана над цялото това огромно пространство, и двамата с Куин ги използваха за прикритие — проверяваха плъзгащите се стъклени врати и после се връщаха обратно зад тях.
Всичко беше заключено. Обикаляйки огромното помещение, те се увериха, че всичко е обезопасено. Но все пак толкова много стъкло...
Джон се закова на място и насочи дулото на оръжието си към един от прозорците, подсвирна два пъти за предупреждение и стреля за проба. Не се строши. Дори не се пропука. Стъклото с размери два на три метра се справи с куршума, като че не представляваше нищо повече от изплюта дъвка.
Асейл не лъжеше. Поне не за това.
Гласът на домакина, прозвучал от задната страна на къщата, беше приглушен, но ясен.
— Затворете и заключете вратата към втория етаж в основата на стълбището. Бързо.
Разбрано.
Джон остави Куин да прегледа баните и кабинета, а той се втурна към черно-бялото мраморно стълбище. Там, естествено, откри огнеупорна плъзгаща се врата от неръждаема стомана и когато я дръпна, надуши миризмата на прясна боя, като че е била монтирана съвсем наскоро.
От двете й страни имаше вградени ключалки — една, чрез която да се изолираш на горния етаж, и друга, чрез която да сториш същото на долния.
След като я заключи, Джон нямаше как да не изпита известен респект относно начина, по който Асейл се отнасяше към сигурността.
— Това място е истинска крепост — заяви Куин, докато излизаше от поредната баня.
— Мазето? — Джон оформи думата само с устни, защото не искаше да прибира оръжието си.
Като че прочел мислите му, Асейл викна:
— Вратата към мазето е заключена. В кухнята до втория хладилник е.
Те се втурнаха обратно натам, откъдето започнаха, откриха поредната стоманена преграда, която наистина беше затворена и заключена.
Джон погледна телефона си и прочете груповото съобщение, изпратено от Рейдж: Бием се в центъра. Идваме възможно най-скоро.
— По дяволите — произнесе беззвучно и показа екрана на
Куин.
— Излизам навън — обяви той и се втурна към една от плъзгащите се врати. — Заключи след мен.
Джон се хвърли към боеца и го стисна здраво.
— Можеш да забравиш — оформи с устни.
Куин се изтръгна от желязната му хватка.
— Хаосът е пълен, а Рот трябва да бъде откаран в клиниката — Джон ругаеше беззвучно, а Куин поклати глава. — Бъди разумен, приятелю. Ти трябва да помогнеш на Ви с Асейл, а освен това двамата трябва да поддържате вътрешността на къщата подсигурена. Също така миниванът трябва да потегли, защото кралят кърви. Налага се да ме оставиш да изляза и да сторя каквото мога, за да обезопася района. Няма кой друг.
Джон изруга отново, докато ровеше в съзнанието си за друга възможност. Накрая обви шията на приятеля си с ръка и двамата доближиха глави за миг. После го пусна и отстъпи назад, макар че това почти го убиваше. Но на първо място дългът му беше да спаси краля, а не най-добрия си приятел. Кризата беше свързана с Рот, а не с Куин.
Освен това Куин беше наистина смъртоносен кучи син с бързи крака, отлично боравеше с пистолета и не по-лошо с ножа. Налагаше се да се довери на тези му умения. А и беше прав — те двамата бяха изключително нужни в тази ситуация.
С едно последно кимване Куин се промъкна през плъзгащата се врата, а Джон затвори и заключи зад гърба му... оставяйки го съвсем сам навън.
Поне копелетата отвън вероятно смятаха, че всички се намират в къщата и ще останат в нея. Нямаше как да не са наясно, че ще пристигне подкрепление, и беше логично воините на Рот да го изчакат, преди да предприемат контраатака.
— Джон! Куин! — извика Ви. — Какво става там, по дяволите?
Джон изтича обратно до антрето. За съжаление, трудно можеше да обясни, без да остави настрани пистолета си.
— По дяволите, Куин е излязъл навън съвсем сам, нали?
Асейл се засмя леко.
— А аз си мислех, че съм единственият тук с влечение към смъртта.
41.
Веднага след като Сайфън натисна спусъка на далекобойната си пушка, първата мисъл на Кор беше, че вампирът е убил краля. Застанал под прикритието на дърветата, той се смая от точността на войника си — куршумът прелетя над моравата, строши стъклото на вратата. и повали краля, като че бе чувал с пясък.
Или пък кралят беше залегнал.
Нямаше как да знаят дали строполяването му е реакция за самозащита, или означаваше смъртоносно нараняване. Може би и двете бяха истина.