За секунда мерна разноцветните ириси срещу него. и в следващия миг битката се разрази.
Противникът му нападаше с огромна жестокост, ударите му създаваха усещането, че върху него валят коли. За щастие, Кор притежаваше завидни равновесие и рефлекси. Приклекна, хвана мъжа за бедрата и го стисна здраво. Дръпна масивното му тяло към земята, скочи отгоре му и започна да удря лицето на боеца, докато не само кокалчетата му се разкървавиха, а и във въздуха полетяха кървави пръски.
Не задържа задълго печелившата си позиция. Въпреки че не беше възможно войникът да вижда ясно, той някак хвана една от китките на Кор и я стисна здраво. Дръпна го към себе си с изумяваща сила и го блъсна с глава с такава мощ, че светът около Кор експлодира, сякаш околните дървета бяха окичени с фойерверки вместо с клони и листа.
Внезапна промяна в позата му даде да разбере, че се търкаля по земята, но не задълго. Спря инерцията, като протегна крак и заби стъпало в земята. Докато се бореше с нечия смазваща тежест върху гръдния си кош, зърна как черният миниван отпраши по алеята, подобно на прилеп, излетял от Ада.
Гневът заради пропуснатата възможност с краля му даде допълнителна сила и той скочи на крака с другия мъж, увиснал на раменете му, подобно на шал.
Измъкна ловния си нож и замахна с него зад гърба си. Знаеше, че е уцелил нещо, ако се съдеше по намалелия натиск и ругатните. Но после хватката около шията му отново се затегна, което затрудни дишането му и на него му се наложи да се бори още по-усилено за кислород.
Големият камък, зад който по-рано се беше настанил да дебне, се намираше на около метър и той се насочи към него. Завъртя се и блъсна мъжа веднъж... втори път...
На третия път, точно когато вече беше на път да изгуби съзнание, хватката отслабна. Отпаднал и замаян, Кор се освободи в мига, когато покрай главата му прелетя куршум в такава близост, че почувства топлина по скалпа си.
Зад гърба му войникът се свлече на тревата, но това нямаше да продължи до безкрайност и бърз поглед наоколо му даде да разбере, че ако той и копелетата му останеха още дълго, нараняванията им щяха да са катастрофални. Да, щяха да отведат и някои от братята със себе си, но само с цената на ужасяващи загуби.
Инстинктът му подсказа, че Рот вече е напуснал мястото. И дори само половината братя да се намираха във или около колата, докато извеждаха краля, пак бяха останали достатъчно, че да ранят смъртоносно него или мъжете му.
Блъдлетър щеше да остане и да се бие.
Кор обаче беше по-умен: ако Рот беше смъртно ранен или пък ако вече бяха извозили тялото му, той щеше да има нужда от своите копелета за втората фаза от завземането на трона.
— Отстъпете — кресна в предавателя на рамото си.
Замахна с обутия си в боен ботуш крак и ритна поваления нещастник с разноцветни очи, за да се убеди, че ще остане да лежи на земята. После затвори очи и си наложи да се успокои. да се успокои напълно.
Животът и смъртта му зависеха от това, дали щеше да успее да извика в себе си нужното състояние на духа.
Покрай главата му профуча още един куршум и той почувства, че има криле. и лети.
— Как са нещата там отзад?
Тор изкрещя въпроса си, следвайки поредната извивка на пътя. Проклетата таратайка зави, сякаш беше холна масичка с нестабилни крака и така друсаше, че дори на него малко му призля.
— Възможно ли е. — Рот полетя в другата посока и отново се закашля — . да намалиш. малко скоростта?
Тор погледна в огледалото за обратно виждане. Остави преградата отворена, за да държи краля под око и на светлината от таблото Рот беше бял като платно. С изключение на петната кръв по шията му. Те бяха яркочервени.
— Не мога да намаля. Съжалявам.
Ако късметът беше на тяхна страна, братята би трябвало да държат копелетата на Кор напълно ангажирани в къщата, но кой, по дяволите, да знае? А той и Рот се намираха от погрешната страна на река Хъдсън и им оставаха още поне двайсет минути път.
И нямаха подкрепление.
А Рот... по дяволите, той наистина не изглеждаше добре.
— Как си? — викна отново Тор. Последва дълга пауза. Твърде дълга.
Стиснал зъби, Тор изчисли разстоянието до клиниката на Хавърс. Мамка му, разстоянието беше почти същото, така че да се насочва натам с надеждата да открие някого, нямаше да му спечели много време.
Сякаш от нищото на мястото до шофьора се появи Ласитър. Направо от въздуха.
— Можеш да свалиш оръжието си — отбеляза сухо ангелът.
По дяволите, беше насочил дулото към него.
— Аз ще поема волана — обяви Ласитър. — Ти се погрижи за него.
Тор мигом откопча колана и отстъпи мястото си на ангела, а докато той поемаше управлението, стана ясно, че е напълно