Това беше. добре. Благодарение на Скрайб Върджин.
43.
В началото Лейла не успя да възприеме това, което виждаше. Лице, да. Лице, което сигурно познаваше. Но чертите му бяха така разкривени, че тя нямаше да разпознае мъжа, ако не го познаваше така добре.
— Куин? — прошепна, докато се приближаваше към болничното легло.
Бяха го зашили, по веждата и напряко на бузата криволичеха тънки черни нишки. Кожата му лъщеше заради отока, косата му беше все още сплъстена заради засъхналата кръв, а дишането му беше плитко.
Погледна към апаратурата до леглото му. Не се чуваше звук за тревога, нито мигаха светлини. Това беше добре, нали?
Щеше да се почувства по-добре, ако беше отговорил на повикването й.
— Куин?
Върху леглото ръката му се обърна и стегнатият му юмрук се отпусна, за да разкрие широката му длан.
Тя положи своята отгоре и почувства как той я стисна.
— Значи, се озова тук — произнесе дрезгаво тя.
Ново стискане.
— Трябва да те нахраня — промълви, чувствайки неговата болка като своя собствена. — Моля те, отвори уста. Нека ти дам облекчение.
Той показа, че е съгласен, и се чу пропукване, като че челюстта му не действаше нормално.
Тя прободе сама вената си и поднесе китка към посинелите му разтворени устни.
— Поеми от мен...
В началото беше ясно, че му е трудно да преглъща, и тя облиза дупките, за да спре кръвта. Когато той събра малко сили, тя отново впи зъби в китката си.
Храни го дълго, колкото бе необходимо, като се молеше нейната енергия да премине в него и да се трансформира в лечебна сила.
Как се беше случило това? Кой му го бе причинил?
Ако се съдеше по превързаните крайници отвън в коридора, беше очевидно, че тази вечер лесърите бяха извели на улиците на Колдуел ужасяваща мощ. И със сигурност Куин се беше сблъскал с най-коравия и най-жестокия член от лагера на враговете им. Типично за него. Безстрашен, винаги готов да се постави на първа линия. до степен, в която тя започваше да се тревожи от тази негова жажда за мъст.
Границата между куража и ужасяващото безразсъдство беше деликатна.
Когато той приключи, Лейла затвори раните си и донесе един стол. Седна до Куин и отново положи длан върху неговата.
Беше такова облекчение да наблюдава чудотворната трансформация на раните по лицето му. С тази скорост скоро нямаше да представляват нищо повече от драскотини, едва забележими при настъпването на следващия ден. И каквито и вътрешни наранявания да имаше, те щяха да изчезнат по сходен начин.
Щеше да оцелее.
Докато седеше до него смълчана, тя се замисли за двама им и за приятелството, породило се от това нейно неуместно обожание. Ако нещо се случеше с Куин, тя щеше да скърби за него като за роден брат и не съществуваше нещо, което не би сторила за него. И имаше чувството, че същото важеше и за него.
Истината беше, че той направи ужасно много за нея. Научи я да шофира, да се бие с юмруци, да стреля и да си служи с всякакъв вид компютърни системи. Даде й филми, които да гледа, и я запозна с различните стилове в музиката, купи й дрехи, различни от традиционната за Избраниците бяла роба, отдели време да отговори на въпросите й, свързани с Далечната страна, и я разсмиваше, когато имаше нужда от това.
Научи толкова много от него. Дължеше му толкова много.
И по тази причина изглеждаше... неблагодарно... да се чувства неудовлетворена. Но в последно време, по ирония на съдбата, колкото повече неща преживяваше, толкова по-празна се чувстваше. И докато той се опитваше да я убеди в противното, тя продължаваше да гледа на службата си към Братството като на най-важното нещо, което можеше да прави.
Куин се помъчи да промени позата си и изруга от болка, а тя посегна да погали сплъстената му коса в опит да го утеши. Само едното му око беше отворено и той го насочи към нея. Погледът му излъчваше изтощение и признателност.
Устните й се разтегнаха в усмивка и тя плъзна пръсти по натъртената му скула. Тази платоническа близост, която споделяха, беше като спасителен остров, убежище и тя я ценеше много повече от възбудата, която някога изпитваше в негово присъствие.
Силната им връзка й помагаше да разбере колко страдаше той да вижда любимия си Блей със Сакстън. Болката присъстваше перманентно, обгръщаше го както собствената му плът и го правеше затворник, определяше същността и действията му.
На моменти това я караше да негодува срещу Блей, макар да не беше нейна работа да го съди. Ако беше научила нещо, то бе, че сърцата на другите са познати единствено и само на тях самите, а по душа Блей беше мъж на честта.