— Нищо ми няма.
— Какво те накара да се изправиш срещу него?
— Рот. беше ранен. Доколкото познавам егото на Кор, той щеше. — голяма глътка въздух, която излезе обратно с хриптене — ... лично да се опита да попречи на отпътуването на краля. Мръсникът трябваше да бъде. изваден от строя. или Рот никога.
— Нямаше да излезе жив от там — Блей прокара ръка през главата си. — Мили боже. Спасил си живота на краля ни.
— Не. Имаше много други участници.
Да, само че Блей не беше съвсем сигурен. В къщата на Асейл цареше пълен хаос. Ситуацията до голяма степен беше излязла извън контрол и лесно можеше да се развие по различен начин. Ако копелетата не се бяха оттеглили малко след появата на Братството, и двете страни щяха да претърпят сериозни загуби.
Докато се взираше в Куин, не можеше да не се запита в какво ли състояние се намираше Кор. Дали и той изглеждаше така?
Сигурно беше поне толкова зле, ако не и повече.
Блей поклати глава, осъзнал, че стои до леглото, без да продумва.
— Ами.
Преди време, като че преди цял един живот, между тях никога не наставаше тишина. Само че. тогава бяха само момчета, а не напълно преобразени мъже.
Явно правилата се бяха променили.
— Мисля, че е по-добре да те оставя — каза Блей. Но не се помръдна от мястото си.
Помисли си, че всичко това лесно е можело да завърши по друг начин. Способността на Кор да убива беше добре известна на Блей — не от личен опит, но беше чувал истории от Древната страна. Освен всичко друго ставаше дума за мъж с достатъчно кураж не просто да говори за бунт срещу краля, а действително да прати куршум срещу него. Което го правеше или смъртоносен, или тотално глупав. И в случая не ставаше дума за второто.
Куин лесно можеше да получи нещо повече от няколко юмрука.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Блей. Само дето Куин не можеше да поглъща храна, а нуждите му от кръв вече бяха задоволени.
Лейла се беше погрижила за това.
Ако трябваше да бъде брутално откровен със себе си — и явно «брутално» беше думата на деня — на моменти негодуваше срещу Избраницата, макар да знаеше, че това е чисто хабене на емоции. Той нямаше право да се чувства обиден, особено предвид онова, на което се отдаваха със Сакстън всеки ден. И особено след като беше повече от ясно, че нищо нямаше да се промени от страна на Куин.
Едва не умря миналата нощ — искаше му се да каже на Куин. — Тъп кучи син, едва не умря... и тогава какво щяхме да правим.
При това не «ние» в смисъл на Братството.
Дори не «ние» в смисъл на него и Джон. А по-скоро. «аз».
По дяволите, защо продължаваше да се връща към това?
Беше толкова глупаво как стоеше надвесен над Куин и наблюдаваше как цветът се завръща върху обезобразеното му лице, а дишането му става все по-леко и синините избледняват все повече. И всичко благодарение на Лейла.
— Най-добре да си вървя — повтори, но не си тръгна. Едното око на приятеля му, синьото, продължаваше да се взира нагоре в него. Кървясало и с разцепена вежда, не би трябвало да е способно да се фокусира. Но го правеше.
— Трябва да тръгвам — заяви Блей най-накрая.
Но не си тръгна. Дявол да го вземе, не знаеше какво му става.
От въпросното око се отрони една сълза. Остана за кратко на долния клепач, стече се към ъгъла от външната страна и оформи кристална сфера, която беше толкова голяма, че не можеше да се задържи на миглите. Освободи се и закриволичи надолу, за да изчезне в черната коса на слепоочието.
На Блей му идваше да се срита сам в задника.
— По дяволите, ще повикам доктор Джейн. Сигурно изпитваш болка. Веднага се връщам.
Куин извика името му, но той вече се беше обърнал.
Идиот. Малоумен идиот. Горкият Куин агонизираше в болничното легло с вид, като че бе статист в «Синове на анархията», и последното, от което се нуждаеше, беше компания.
Блей изтича по коридора и откри доктор Джейн пред главния компютър в клиниката да въвежда бележки в медицинските картони.
— Куин се нуждае от нова доза болкоуспокоително. Ела бързо.
Лекарката мигом се изправи, грабна старомодна лекарска чанта и го последва по коридора.
Когато тя влезе в стаята, Блей реши да ги остави насаме и започна да крачи напред-назад пред вратата.
— Как е той?
Спря и се завъртя, като направи опит да се усмихне на Сакстън, но не се получи.
— Решил е да бъде герой. И струва ми се, наистина се е проявил като такъв. Но, боже.
Сакстън се приближи, като се движеше грациозно в ушития по поръчка костюм, а обувките му «Коул Хаан» издаваха тих звук, като че бяха прекалено изискани да вдигат твърде много шум... дори върху линолеум.