Най-скъпа Скрайб Върджин, може би трябваше да помоли слугата да остане. Поне вродената й потребност да запазва самообладание пред хора караше дробовете й да работят. А сега, като нямаше от кого да се прикрива, вече се бореше за глътка въздух.
Щеше да се наложи да свали робата.
Докуцука до вратата, за да заключи, но установи, че няма ключалка. Не го бе очаквала. Открехна я леко, подаде глава и внимателно огледа дългия коридор.
Вероятно всички слуги бяха долу, за да приготвят храната за живеещите в къщата. И по-важното, никой освен догените не би припарил в тази част на имението.
Беше скрита от чужди очи.
Прибра се обратно, разхлаби връзката около кръста си, свали качулката от главата си и се отърва от товара, който носеше непрестанно. О, какво облекчение. Вдигна ръце нагоре, размърда рамене и изпъна гръб, а после завъртя глава в едната и в другата посока. Последното, което стори, беше да свали тежката си плитка от главата и да я спусне на рамото си, за да снеме част от тежестта върху тила си.
С изключение на онази първа нощ, когато дойде в имението и се изправи пред дъщеря си — както и пред онзи брат, опитал се да спаси живота й толкова отдавна — никой никога не беше виждал чертите й. И никой нямаше да ги види в бъдеще. Винаги беше с покрито лице и това щеше да си остане така.
Да разкрие идентичността си тогава беше необходимо зло.
Както винаги под робата си носеше проста платнена риза, ушита от самата нея. Имаше няколко такива и когато изтънееха прекалено, ги превръщаше в кърпи, с които да се подсушава. Не беше сигурна дали тук щеше да намери нужния й плат, но това не представляваше проблем. За да възстановява силите си, без да й се налага да се храни от друг, тя периодически прескачаше в Другата страна и можеше да си набави необходимото от там.
Двете места бяха толкова различни. И в същото време дните й течаха по един и същи начин, неразличими помежду си и в уединение.
Не, не в пълно уединение. Дойде тук, за да открие дъщеря си, и сега, когато го стори, щеше да...
Е, тази вечер щеше да почисти роклята й.
Докато обработваше фината тъкан, не можеше да спре нежеланите спомени да изплуват в съзнанието й. Някога и тя имаше такива рокли. Десетки на брой. Запълваха гардероба й в покоите й за през нощта, онези прекрасни помещения с френски прозорци.
Които се бяха оказали ужасно ненадеждни.
Очите й се навлажниха, докато се бореше с проблясъците от миналото. Беше се озовавала в тази черна дупка прекалено много пъти, че да бъдат преброени.
— Трябва да изгориш тази роба.
Ноуан се обърна толкова рязко, че едва не скъса роклята.
На прага стоеше огромен мъж с коса на руси и черни кичури. Невероятно, размерите му бяха такива, че запълваше цялата каса, но не това беше смайващото.
Той някак сияеше.
Но може би защото беше покрит със злато — по ушите, веждите, устните и шията му имаше окачени халки и обици.
Ноуан се хвърли към робата си, а той остана неподвижен, докато тя я навличаше.
— Така по-добре ли е? — попита я нежно.
— Кой сте вие?
Сърцето й биеше толкова бясно, че думите сякаш се изстреляха от устата й. Не се чувстваше добре с мъже в тесни пространства, а това пространство беше твърде тясно и той беше мъж отвсякъде.
— Твой приятел.
— Тогава защо не ви познавам?
— Някои биха казали, че си късметлийка, задето ти е спестено — промърмори той. — Освен това сме се виждали на масата.
Вероятно беше точно така. Но обикновено тя държеше главата си сведена, с очи, приковани към чинията. Да, сигурно е бил някъде наоколо.
— Много си красива — отбеляза той.
Две неща я спираха да изпадне в пълна паника. Първо, плътният му глас не издаваше никакви задни мисли, той не излъчваше мъжко желание, нямаше нищо, което да я кара да се чувства в опасност, и второ, беше сменил позата си и стоеше облегнат на касата на вратата, с което й оставяше място да се измъкне, ако се наложи.
Като че ли разбираше какво я притеснява.
— Оставих ти малко време да свикнеш и да се ориентираш в обстановката — обясни мъжът.
— Но защо?
— Тук си по много важна причина и аз ще ти помогна.
Искрящо белите му очи без зеници се приковаха в нейните, макар лицето й да беше скрито в сянка... Сякаш той гледаше не просто към нея, а по-скоро в нея. Тя отстъпи крачка назад.
— Вие не ме познавате.
Поне това беше истина, в която можеше да се вкопчи. Който и да беше той, дори да познаваше родителите й, семейството й, предците й, нея със сигурност не познаваше. Тя вече не беше някогашната жена — отвличането, раждането и смъртта бяха заличили всичко.