— Троу, какво си намислил?
Той се отдалечи, без да отговори, и започна да облича кожените си дрехи, а ръцете му трепереха заради критичното състояние на Кор. и заради факта, че ако молитвите му бъдеха чути, отново щеше да е в компанията на онази жена.
Погледна бойните си дрехи и се поколеба. Най-скъпа Скрайб Върджин, искаше му се да имаше друго за обличане освен кожените дрехи. Някой прекрасен костюм от тънка вълна и широка вратовръзка. Прилични обувки с връзки. Бельо.
— Къде отиваш? — остро попита Зайфър.
— Няма значение. Важното е какво ще намеря.
— Кажи ми, че няма да тръгнеш невъоръжен.
Троу отново се спря. Ако по някаква причина планът му не сполучеше, можеше да му е нужно въоръжение. Но пък не искаше да я уплаши. Ако все някак се добереше до нея и успееше да я накара да тръгне с него. Тя бе толкова фино създание.
Накрая реши, че ще носи скрито оръжие. Един-два пистолета. Ножове. Нищо, което тя да види.
— Добре — промърмори Зайфър, когато той се залови да преглежда оръжието си.
Минути по-късно Троу забързано изкачи стълбите, водещи от мазето, и със замах отвори кухненската врата.
Изпусна рязко въздух и вдигна ръце нагоре, принуден да отскочи обратно в тъмната къща. Очите му пареха и сълзяха, той изруга, отиде до мивката, пусна студената вода и наплиска лицето си.
Сякаш мина цяла вечност, преди дисплеят на телефона му да го информира, че сега е по-безопасно да предприеме излизане, и този път той отвори вратата далеч по-малко енергично.
О, облекчението на нощта.
Изскочи през входната врата, приземи се на добрата стара земя и напълни дробовете си със студения, влажен есенен въздух. Затвори още пулсиращите си очи, фокусира в себе си и със силата на волята си се насочи далече от къщата, като запрати молекулите си на североизток. Възвърна формата си сред поляна, обрасла с трева, в центъра на която имаше голям клен,чиито листа бяха обагрени в яркооранжево.
Застанал пред огромния ствол, под златисточервената корона от листа, той проучи пейзажа с изострените си като бръснач сетива. Това идилично място беше далече, много далече от бойното поле в центъра и от всякакъв имот на Братството или преден пост на Обществото на лесърите — поне доколкото на него му беше известно.
Все пак, за да е сигурен, изчака неподвижен като голямото дърво зад себе си, но далеч не в такъв покой — готов беше да влезе в бой с всеки и всичко.
Ала никой и нищо не го нападна.
Трийсет минути по-късно седна на земята, скръсти ръце и се отпусна. Наясно беше за риска, който криеше пътят, по който бе поел. Но в някои битки се налагаше сам да си ковеш оръжията дори при заплахата те да избухнат в лицето ти. Независимо от сериозната опасност обаче, ако за нещо можеше да се разчита на Братството, то беше старомодният им стремеж да бранят жените си.
Ударите, които бе получил в челюстта, доказваха това.
И тъй, той залагаше на факта, че ако влезеше във връзка с Избраницата, тя нямаше да е наясно за истинската му самоличност. Насили се да изтласка встрани чувството за вина, че ще я постави в подобно положение.
Преди да затвори очи, отново се огледа. В далечния край на поляната, край гората, имаше сърни и изящните им копита стъпваха през нападалите листа, а главите им непрестанно се оглеждаха при всяко движение. Вдясно се чу кукумявка, тихият хладен вятър донесе звука до наострените му уши. Далече пред него, по път, който не се виждаше, се виждаха фарове, най-вероятно от фермерски пикап.
Нямаше лесъри.
Нямаше братя.
Нямаше никой освен него.
Спусна клепачи, извика образа на Избраницата и възпроизведе моментите, когато кръвта й влизаше в него, съживяваше го, призоваваше го да се върне към живота, след като бе на косъм от смъртта. Видя я с голяма яснота и се съсредоточи върху вкуса и аромата й, върху самата й същност.
После започна да се моли, както никога не го бе правил досега, дори докато бе живял цивилизован живот. Молеше се така напрегнато, че веждите му се сключиха, сърцето му взе да блъска и започна да не му стига въздух. Молеше се с отчаяние, което накара част от него да се пита дали с начинанието си целеше да спаси Кор, или просто искаше да я зърне още веднъж.
Молеше се, докато изпусна нишката на думите и му остана само усещането в гърдите, неутолимата нужда, за която само можеше да се надява, че е достатъчно силен сигнал за нея, че да откликне, ако действително го получеше.
Троу продължи да се моли дълго — докато тялото му изтръпна, премръзна и толкова се изтощи, та главата му остана сведена не от почтителност, а от умора.