Не спря, докато упоритата тишина наоколо не му каза, че трябва да приеме поражението си.
Когато накрая отново отвори очи, установи, че през балдахина от клони, под който седеше, се е промъкнала светлината на луната, противоположността на слънцето, която бе застъпила нощната си смяна, за да бди над земята.
Със силен вик скочи на крака.
Не луната беше източникът на светлината. Неговата Избраница стоеше пред него и дрехата й бе толкова искрящо бяла, че сякаш разпръскваше собствено сияние.
Ръцете й бяха протегнати напред, като че за да го успокои.
— Прощавай, че те стреснах.
— Не! Не, не, всичко е наред. Аз. Ти си тук.
— Не ме ли призова? — тя изглеждаше объркана. — Не бях сигурна какво ме привлече тук. Аз. просто изпитах подтик да дойда. И ето те теб.
— Не знаех дали ще се получи.
— Е, получи се — при тези думи тя му се усмихна.
О, мила Скрайб Върджин във великите небеса горе, тя беше красива, косата й бе прибрана в кок високо на главата, фигурата й бе тъй тънка и изящна, мирисът й. амброзия.
Избраницата се намръщи и сведе очи да се огледа.
— Не съм прилично покрита ли?
— Моля?
— Взираш се в мен.
— О, наистина, това правя. Моля те да ми простиш. Забравих обноските си, защото си толкова прелестна, че очите ми не могат да възприемат толкова красота.
Това я накара леко да се отдръпне. Или не беше свикнала на комплименти, или може би я беше засегнал.
— Прощавай — каза й, като в същото време му идеше да се наругае. Речникът му трябваше да се обогати извън извинителните фрази. И то бързо. Щеше да е от полза и да не се държи като ученик в нейно присъствие. — Не съм искал да бъда непочтителен.
Ето че тя отново се усмихна и вече беше смайващо олицетворение на щастието.
— Вярвам ти, войнико. Просто бях изненадана, това е.
Че той я намира привлекателна? Мили боже. Припомняйки си миналото си на аристократ, член на глимерата, Троу се поклони ниско.
— Ти ми оказваш чест с присъствието си, Избранице.
— Какво те доведе тук?
— Исках. Не можех да рискувам да ти навлека беда, тъй като ще се обърна към теб с молба за много голяма услуга.
— Услуга? Наистина ли?
Троу замълча. Тя беше толкова невинна, толкова възторжена, задето е била призована, че чувството му за вина нарасна десетократно. Ала тя единствена можеше да спаси Кор, а бяха във война.
Докато се бореше със съвестта си, му хрумна, че имаше начин да й се реваншира, че можеше да положи клетва пред нея в замяна на дара й, ако се съгласеше да го даде.
— Бих искал да помоля... — той прочисти гърло. — Имам другар, който е тежко ранен. Ще умре, ако не му.
— Трябва да отида при него. Веднага. Покажи ми къде е той и ще му се притека на помощ.
Троу затвори очи, неспособен да поеме въздух. Усети как от очите му заплашват да рукнат сълзи. С предрезгавял глас изрече:
— Ти си ангел. Направо си неземна с тези твои състрадание и доброта.
— Недей хаби красиви думи. Къде е твоят побратим боец?
Троу извади телефона си и изпрати съобщение на Зайфър.
Получи отговор веднага, в който той обещаваше да е при него след нереално кратко време. Освен, разбира се, ако вече не бе натоварил Кор в колата, готов да я подкара при сигнал. Ето какъв достоен мъж беше Зайфър.
Троу прибра телефона в джоба си и отново насочи вниманието си към Избраницата.
— Той идва насам. Трябва да бъде транспортиран с кола, тъй като не е добре.
— И после ще го отведем в тренировъчния център?
Не. Едва ли. Изключено.
— Ти ще си му достатъчна. Повече страда от недостатъчното си хранене, отколкото от раняването си.
— Значи, ще чакаме тук?
— Да. Ще чакаме тук — настана дълга пауза и тя се разшава неспокойно, сякаш се чувстваше неловко. — Прости ми, Избранице, ако продължавам да се взирам в теб.
— О, не е нужно да се извиняваш. Смутена съм, защото рядко ми се случва да прикова нечие внимание.
Сега беше негов ред да се стъписа. Но пък несъмнено братята третираха всеки мъж в нейно присъствие по същия начин като него.
— Позволи ми да продължа — тихо промълви той. — Защото очите ми виждат единствено и само теб.
48.
Куин се появи през скритата врата под голямото стълбище в около шест следобед същата вечер. Главата му още беше малко замаяна, цялото тяло го болеше и той по-скоро се тътреше, отколкото ходеше. Но какво пък, стоеше прав, движеше се, беше жив.
Можеше да е и по-зле.
Освен това имаше цел. Когато доктор Джейн дойде да го прегледа, му каза, че Рот е свикал съвещание на Братството. Естествено, информира го също, че временно е освободен от дежурствата и че трябва да остане на легло в клиниката. Сякаш би пропуснал обсъждането на случилото се в дома на Асейл. Друг път.