Трябваше да се досети. В края на краищата нямаше причина Зайфър да го води в някакъв земеделски район и да рискува живота им заради единия чист въздух. Нямаше причина някаква жена да очаква пристигането му. Нямаше как хубавица като нея да бъде сама на света.
Не, това бе просто продукт на неговия делириум, така че той се отпусна в железните ръце на войника си, осъзнал, че каквото и да му бе поднесло подсъзнанието, то беше без значение, така че му оставаше само да се понесе по течението. Накрая все щеше да се събуди и може това да беше знак, че най-сетне се е отпуснал в дълбок изцеляващ сън.
Пък и колкото по-малко се съпротивляваше, толкова по-лесно щеше да му бъде да се съсредоточи върху нея.
О, прелест. О, съвършена красота, от онази, която превръща кралете в слуги, а войниците в поети. Това беше жена, заради която си струваше да се биеш и да умреш, само за да се взреш за миг в лицето й.
Толкова жалко, че беше само видение.
Първият знак, че нещо не е наред, беше стъписването й при вида му.
Но вероятно съзнанието му се стремеше към реализъм дори във виденията си. Той изглеждаше ужасно и без да е ранен. А така отпаднал и прегладнял.? Имаше късмет, че тя не побягна ужасена. Просто вдигна длани към бузите си и заклати глава, а Троу се приближи до нея, сякаш да защити деликатната й чувствителност.
Как му се прищя да имаше оръжие. Това си беше неговият сън. Ако трябваше да бъде бранена, той щеше да се погрижи за това. При положение че можеше да се изправи де. И ако тя не избягаше.
— Той съвсем отпада — чу я да казва.
Очите му отново се отвориха при този чист, сладък звук. Гласът й бе също толкова съвършен, както и всичко останало у нея и той се съсредоточи, опитвайки се с всички сили да принуди мозъка си пак да я накара да заговори в съня му.
— Да — потвърди Троу. — Случаят е спешен.
— Как е името му?
В този момент Кор заговори, решил, че е редно сам да се представи. Уви, от гърлото му излезе единствено грачене.
— Поставете го да легне — каза жената. — Трябва да действаме бързо.
Мека и хладна трева обгърна изстрадалото му тяло, сякаш земята бе люлка, застлана с дебел дюшек. Той отново отвори натежалите си клепачи и я видя как коленичи до него.
Толкова си красива... бяха думите, които искаше да изрече. Но от устата му излезе само гъргорене.
Внезапно усети, че му е трудно да диша, сякаш нещо бе избухнало вътре в него, вероятно в резултат на местенето му. Само дето това беше сън, от къде на къде би имало значение?
Жената поднесе китката си, а той протегна треперещата си ръка и я спря, преди тя да е успяла да предложи вената си.
Очите й срещнаха неговите.
Троу отново се приближи, като че ли загрижен, че Кор ще прояви агресия.
Не и към нея, помисли си Кор. Никога към това нежно създание, родено от фантазията му. Прочисти гърло и заговори толкова ясно, колкото можеше.
— Спести си кръвта — каза й. — Красавице, запази за себе си онова, което ти дава сила за живот.
Не можеше да приеме помощ от нея. И то не само защото беше зле ранен и вероятно на прага на смъртта. Макар и плод на въображението му, тя бе твърде добра дори само да стои близо до него.
Когато Лейла коленичи, й беше трудно да проговори. Мъжът, проснат пред нея, беше. да, ранен на няколко места, това беше ясно. Но имаше нещо повече. Макар прострян на земята и очевидно беззащитен, той излъчваше.
«Сила» бе единствената дума, която изскочи в ума й.
Той бе невероятно могъщ.
Почти не можеше да различи чертите му заради всички синини и подутини, същото важеше за тена му заради засъхналата кръв. Но физиката му бе впечатляваща и макар че не бе толкова висок, колкото братята, беше със също тъй широки и масивни рамене и мускулести ръце.
Може би тялото му бе това, което така я впечатли у него?
Не, боецът, който я бе призовал на тази ливада, имаше същите размери както мъжа, докаран тук ранен тя да го нахрани.
Този повален воин просто бе различен от другите двама и всичко в техните движения и погледи показваше почит към него.
Наистина, той не бе някой, с когото можеш да се шегуваш, по-скоро бе способен да премаже всичко по пътя си. И все пак ръката, която я докосна, беше лека като бриз и тя остана с ясното усещане, че той не само не искаше да я задържи, а я отпращаше.
Ала тя нямаше да го изостави.
По някакъв невероятно странен начин тя бе запленена от тези дълбоки сини очи, които, макар да бе нощ, а мъжът да умираше, сякаш пламтяха. Сърцето й заби по-бързо и очите й се впиха в него, сякаш той бе пълен с тайни, които тя бе способна да разбере.
От устните му излязоха звуци, гърлени и неразбираеми заради раните, което я подтикна да действа бързо.