Трябваше да бъде почистен. За него трябваше да се полагат грижи. Здравето му трябваше да се следи в продължение на дни, може би и седмици. А ето че тя беше тук, в полето, с мъже, които очевидно разбираха повече от оръжия, отколкото от грижи.
Тя погледна към войника, когото познаваше.
— После трябва да го заведете да бъде лекуван.
Получи кимване и утвърдителен отговор, но инстинктът й подсказа, че това беше лъжа.
Мъже, помисли си презрително. Правеха се на прекалено корави и сами си вредяха. Тя отново насочи поглед към ранения.
— Имаш нужда от мен — каза.
Звукът на гласа й сякаш го омагьоса и тя се възползва от това. Колкото и да беше отслабнал, тя ясно усещаше, че притежава повече от достатъчно сила в тялото си, за да й попречи да поднесе вената си към устата му.
— Штттттт... — прошепна и отметна назад късата му коса. — Успокой се, боецо. Както ти браниш такива като мен и ни служиш, така и аз искам да ти бъда полезна, позволи ми.
Толкова беше горд, личеше си по суровите очертания на брадичката му. И все пак, изглежда, я чу, защото пусна ръката й, а устните му се разтвориха, сякаш бе готов да се подчинява на нейните заповеди.
Лейла реагира бързо, готова да се възползва от относителната капитулация на мъжа — защото без съмнение той скоро щеше да възобнови съпротивата си. Захапа китката си и бързо я поднесе до устните му, а капките потекоха една след друга.
Той прие нейния дар, като издаде звук, направо спиращ дъха. Стенание, в което личеше безкрайна благодарност и по нейно мнение, неоснователно обожание.
О, как я приковаваха тези негови очи, докато полето, дървото и другите двама мъже напълно избледняха и за нея остана да съществува само мъжът, когото хранеше.
Заставена от нещо, с което не бе склонна да спори, тя приближи ръката си, докато устните му не докоснаха китката й. Никога не правеше това с другите мъже, дори вече не и с Куин. Ала искаше да знае какво е усещането от устните на този войник върху кожата й.
В мига, в който се осъществи контактът, онзи негов звук се повтори и устните му покриха мястото на ухапването. Не я нарани, колкото и да беше едър и изгладнял. Не й се нахвърли, нищо подобно. Поемаше кръвта внимателно, без да отделя поглед от нея, като че я охраняваше, макар той да бе този, който имаше нужда от защита в сегашното си състояние.
Времето течеше и тя знаеше, че бе изпил много от нея, но не я интересуваше. Би останала вечно в тази ливада под дървото, свързана с този храбър воин, който за малко не се бе простил с живота си в битките с Обществото на лесърите.
Спомняше си, че нещо подобно бе усещала с Куин, това невероятно чувство за посока, макар да не съзнаваше, че пътува. Ала усещането й сега караше преживяното с Куин да бледнее.
Това тук беше поразяващо.
И все пак защо трябваше да се доверява на това си чувство? Нищо чудно то да беше просто по-ярък вариант на изпитваното към Куин. Или това бе просто начинът Скрайб Върджин да осигури оцеляването на расата и всичко се свеждаше до биология, която побеждаваше разума.
Като отхвърли тези богохулни мисли, тя се съсредоточи върху работата си, върху своята мисия, върху благословения си принос, който бе нейна единствена възможност да служи сега, когато ролята на Избраниците бе толкова ограничена.
Да дарява кръв на достойни мъже, бе единственото, останало от призванието й. Само това имаше в живота си.
Вместо да мисли за себе си, за начина, по който се чувства, трябваше да благодари на Скрайб Върджин, че беше дошла тук навреме, за да изпълни свещения си дълг. А после да се прибере в имението и да намери други възможности да бъде в услуга.
50.
— Какво се промени, Джон?
В стаята, която някога бяха споделяли с Хекс, Джон отиде до прозорците и усети студения полъх от стъклото. Долу градините бяха окъпани от сиянието на охранителните прожектори и изкуственото осветление правеше каменната облицовка на терасата почти фосфоресцентна.
Оглеждаше пейзажа, но нямаше много какво да се види. Всичко бе подготвено за зимата: цветните лехи бяха покрити с мрежи, плодните дръвчета бяха завити, басейнът — вече източен. Листата, опадали от кленовете и дъбовете в близката гора, се носеха по окосената увехнала трева като бездомници, търсещи подслон.
— Джон. Какво става, по дяволите?
В крайна сметка Хекс не се беше съгласила и той не я обвиняваше. Острите завои дезориентираха, а реалният живот със сигурност не бе снабден с осигурителни колани и въздушни възглавници.