Как да й обясни, питаше се той и търсеше подходящите думи. Накрая се обърна, вдигна ръце и изписа:
— Ти беше права.
— За какво?
За всичко, помисли си той и започна да говори с езика на знаците.
— Снощи гледах как Куин се втурва сам под обстрела. Рот беше повален; бяхме разпръснати, подкреплението от Братството още не беше пристигнало — навсякъде хвърчаха куршуми. Войниците на Кор ни бяха обкръжили и времето ни изтичаше заради нараняването на краля. Куин знаеше, че ще бъде по-полезен навън, че ако обезопаси гаража, щяхме да успеем да измъкнем Рот навън.
И това едва не ме съсипа, но му позволих да излезе. Той е най-добрият ми приятел, а го пуснах навън.
Хекс се приближи до него и бавно се отпусна на един стол.
— Ето защо вратът на Рот беше превързан, а Куин беше...
— Изправи се срещу Кор и даде на Рот най-добрия шанс да оцелее — Джон поклати глава. — И все пак аз го пуснах навън, защото... Знаех, че той трябва да стори всичко, на което е способен. Това беше правилното решение в ситуацията.
Джон закрачи из стаята, спря до леглото и седна на него, после опря длани на бедрата си и ги разтърка.
— Куин е добър боец, силен и решителен. Удря здраво. И благодарение на това, което стори, Рот остана жив. Така че, да, Куин беше прав, макар да беше опасно — погледна я. — При теб е същото. Имаме нужда от онази пушка, за да обявим война на копелетата. Рот трябва да разполага с доказателство. Ти си ловец, който може да излиза по светло, а никой от нас не е в състояние да го стори. Ти си подходящата за задачата, макар мисълта, че ще ги доближиш, да ме ужасява. Ти си тази, която можем да изпратим при тях, където и да са те.
Настъпи дълга пауза.
— Аз. не знам какво да кажа.
Той сви рамене.
— Ето защо не ти обясних нищо предварително. И въобще приключих с говоренето. От един момент нататък то става безсмислено. Важно е действието. Важно е доказателството.
Тя разтри лицето си, сякаш имаше главоболие, и той се намръщи.
— Мислех, че това ще те направи щастлива.
— Да. Разбира се. Това е супер — тя се изправи. — Ще го направя. То се знае, че ще го направя. Разбира се, ще трябва да изпълня и задълженията си към Трез, но започвам още тази вечер.
Джон усети как окончанията на рецепторите му за болка засветиха като коледна елха — и това му подсказа колко много бе очаквал от тази маслинена клонка. Надяват се бе това отново да ги събере.
Един вид Cntl + Alt + DEL, с което да рестартират системата. Той подсвирна, за да привлече погледа й.
— Какво има? Мислех, че това ще промени нещата между нас.
— Очевидно е, че вече са променени. Ако не възразяваш, ще тръгвам. — гласът й пресекна и тя прочисти гърло. — Отивам при Рот. Ще му кажа, че съм в играта.
Тя пое към вратата със сковани и отсечени движения.
— Хекс? — изписа той, но без никаква полза, защото тя бе с гръб към него.
Той подсвирна отново, после се надигна от леглото и я последва в коридора. Протегна ръка и я потупа по рамото, защото не искаше да я оскърбява, като я награби.
— Джон, просто ме остави да си тръгна.
Той се изпречи пред нея и остана без дъх. Очите й блестяха от непролети червени сълзи.
— Какво има? — изписа отчаяно.
Тя бързо примигна, решена да не им позволи да потекат по бузите й.
— Мислиш, че ще скачам от радост, защото вече не си обвързан с мен ли?
Той трепна толкова силно, че едва не падна.
— Моля?
— Не знаех, че това между нас може да свърши, но при теб явно се е случило точно това.
— По дяволите! — той тропна с крака, обзет от потребността да вдигне някакъв шум. — Аз съм абсолютно обвързан с теб! И всичко това е заради нас двамата, защото искам отново да съм с теб. В същото време не е заради нас двамата, защото дори да оставим мен настрана, така е редно да се постъпи! Ти си точната за тази задача!
За момент тя изглеждаше като вцепенена, само клепачите й се движеха бързо. После скръсти ръце пред гърдите си и го погледна от упор.
— Сериозно ли го казваш?
— Да! — с мъка се удържа да не тропне пак с крак. — Господи, да... по дяволите, да... От цялото си сърце, да!
Тя отмести очи. После отново го погледна. След миг изрече с пресипнал глас:
— Беше ми. гадно да не съм с теб.
— И на мен. Толкова съжалявам — той пое дълбоко дъх и сърцето му се поотпусна, колкото да не заплашва да разчупи гръдната му кост. — Не вярвам, че някога ще мога да се бия редом с теб. То е все едно да искаш от хирург да оперира жена си. Но няма да заставам на пътя ти и никой друг няма да го прави. Ти поначало беше права, била си се по-дълго време, отколкото си живяла с мен, и е редно да ти се даде възможност да правиш каквото прецениш. Но аз не съм в състояние да присъствам. Ако се наложи, добре, но бих искал да го избягваме, доколкото може.