Мислите й се върнаха един милион години назад към Леш и онази улица, когато Джон й бе отстъпил правото да си отмъсти и й бе позволил да убие личния си враг. И то въпреки несъмненото желание на обвързания вампир в него да разкъса с голи ръце кучия син.
Той беше прав, каза си тя. Добрите намерения невинаги се получаваха, но с времето той можеше да докаже как ще стоят нещата между тях.
— Добре — рече пресипнало. — Нека да опитаме. Ще дойдеш ли с мен при Рот?
Джон кимна и тя застана до него.
Отидоха заедно до кабинета на краля.
С всяка стъпка сякаш се олюляваха, макар имението да бе стабилно като скала. Но пък Хекс имаше чувството, че земетресението, разтърсило живота й, внезапно бе спряло и тя все още нямаше доверие на равновесието си или на почвата под краката си.
Преди да почукат на затворените врати, тя се обърна към мъжа, който носеше името й, издълбано на гърба си. Задачата, която се канеше да приеме, беше опасна, нещо от жизнена важност за Рот и Братството. Ала още по-важен беше ефектът й върху нейния живот и този на Джон.
Приближи се до него, обгърна тялото му с ръце и го притисна. Когато той отвърна на прегръдката й, телата им прилепнаха идеално едно към друго както винаги — като ръка в ръкавица.
Дявол да го вземе, тя така се надяваше да се получи.
А междувременно да закове Кор и бандата му.
Добра премия.
51.
Мисълта, че жената в бялата дреха не е сън, постепенно достигна до Кор, подобно на мъгла, която полека се вдига и разкрива невидими преди това контури и детайли.
Лежеше на седалката в колата, която го бе докарала с глава, опряна на сгъвката на лакътя му и със свити колене. Този път не Зайфър беше зад волана. Караше Троу.
Мъжът мълчеше още откакто си бяха тръгнали от ливадата. Нетипично за него.
Кор се взря напред в гърба на седалката на Троу, тапицирана с изкуствена кожа, и се опита да проследи шарката й. Беше трудна задача при слабата светлина от контролното табло.
— Значи, тя беше истинска — проговори след малко.
— Да — дойде тихият отговор.
Кор затвори очи и се почуди как бе възможно действително да съществува такава жена.
— Беше Избраница.
— Да.
— Как успя да уредиш това?
Настана дълга пауза.
— Тя ме храни, докато бях в плен на Братството. Казаха й, че съм войник, без да издадат, че съм техен враг, за да й спестят тревогата.
— Не биваше да я използваш — изръмжа Кор. — Тя няма нищо общо с цялата тази история.
— Какъв друг избор имах? Ти умираше.
Той изтласка този факт от съзнанието си и вместо това се съсредоточи върху откритието, че легендата всъщност живееше и дишаше. И обслужваше Братството. А също и Троу.
По някаква причина мисълта, че неговият войник бе пил от вената на тази жена, породи у Кор желанието да се пресегне над облегалката и да му скърши врата. Ала ревността, колкото и неоснователна да беше, представляваше само един от проблемите му.
— По този начин ти ни излагаш на опасност.
— Никога няма да я използват като локатор — заяви мрачно Троу. — Да вкарат под каквато и да било форма една Избраница във войната? Братята са прекалено старомодни, а тя е прекалено ценна. Никога няма да я изведат на бойното поле.
Като обмисли нещата, реши, че Троу вероятно е прав — жената беше безценна в много отношения. Освен това той и войниците му отпрашваха нанякъде всяка вечер още на смрачаване, не бяха седящи мишени. А ако се сблъскаха с братята, просто щяха да влязат в бой. Той не беше страхливец, че да бяга от врага. Разбира се, една планирана атака беше за предпочитане, но невинаги това беше възможно.
— Как е името й? — попита.
Ново мълчание.
Докато чакаше отговора на боеца си, неговата неохота подсказа на Кор, че ревността му е основателна поне в едно отношение — очевидно вторият в командването изпитваше същото като него.
— Името й!
— Не го знам.
— Откога се виждаш с нея?
— Не се виждаме. Призовах я само заради теб. Молих се да дойде и тя го стори.
Кор вдиша дълбоко и бавно, като усети ребрата си да се издуват без болка за пръв път, откакто се беше изправил срещу воина с различните очи. Благодарение на нейната кръв в него. Какво чудо беше тя. Усещането, че се дави в собственото си тяло, беше намаляло, бученето в главата му се притъпи, сърцето му биеше с нормален ритъм.