И все пак тази мощ, която се движеше в него и го бе отдръпнала от ръба на пропастта, не вещаеше добро за него и войниците му. Ако от Братството се радваха на такова нещо редовно, бяха по-силни не само благодарение на потеклото си, но и на поддръжката си.
Но поне не ги правеше непобедими. Изстрелът на Сайфън доказа, че дори и чистокръвният крал си има уязвимите страни.
И все пак те бяха по-опасни, отколкото бе предполагал. Колкото до жената...
— Ще я призовеш ли отново? — попита той своя войник.
— Не, никога.
Нямаше никакво колебание в отговора му, което предполагаше или лъжа, или обет. И заради двама им се надяваше да е второто.
О, но какво му ставаше? Хранил се беше от нея само веднъж и тя не беше негова, нито някога щеше да бъде — по безброй причини. При спомена как през пролетта дори човешката проститутка бе отскочила ужасена от него, беше наясно, че тъй чиста и съвършена жена като Избраницата не би могла да има нищо общо с такъв като него. Троу, от друга страна, би имал шанс, само дето, разбира се, не беше брат.
Но пък беше влюбен в нея.
Без съмнение тя беше свикнала да среща такива чувства.
Кор затвори очи и се съсредоточи върху тялото си, което усещаше да се възражда.
Улови се, че му се иска и лицето му да се възстанови така, а също и душата му. Естествено, запази тази безпомощна молитва за себе си. Първо, тя беше неосъществима. Второ, представляваше мимолетна прищявка, причинена от срещата с красива жена, която без съмнение го намираше отблъскващ.
Нямаше спасение за него. Бе нанесъл силен удар на Братството и те щяха да погнат него и бандата му с всичките си налични сили.
Щяха да предприемат и други действия. Ако Рот беше умрял, щяха да побързат да сложат на трона най-близкия по-кръвна линия, когото успееха да открият. Освен ако кралят не береше душа. А може и да беше прескочил трапа благодарение на медицинската технология, която имаха в имението.
В обичайния случай такива мисли биха го погълнали и липсата на отговори би го накарала да крачи нервно във всеки миг, в който не се бие. Ала сега, отпуснат след храненето, приемаше тези размишления като далечни викове, които едва достигаха до слуха му и не го подтикваха да действа енергично.
Жената под разноцветното кленово дърво бе завзела съзнанието му.
Докато възстановяваше чертите й по памет, си каза, че му е позволена тази едничка нощ на разсейване. Не беше в състояние да се бие дори и с нейния дар, а войниците му бяха навън и провеждаха своята мисия срещу лесърите, така че все пак имаше някакъв прогрес. Само една нощ.
А утре щеше да отхвърли мисълта за нея, както правеше и с фантазиите, и с кошмарите си, и щеше отново да се върне към битките.
Само тази единствена нощ.
Толкова щеше да подари на този блян, лишен от бъдеще. При положение, подсказа му един слаб гласец, че Троу удържеше на думата си никога повече да не я потърси.
52.
— Още една?
Тор отново насочи вниманието си към сребърния поднос с храна и на Ноуан й се щеше да отклони предложението му. Лежеше облегната върху възглавниците и се чувстваше преяла.
Но когато той приближи до устата й една зряла ягода, държейки я с пръстите си за рошавата зелена корона, тя не можа да устои на плода. Разтвори устни и зачака, както се бе научила да чака, той да й поднесе храната.
Няколко ягоди не бяха преминали строгата му проверка и лежаха отстранени на ръба на подноса. Същото важеше за няколко резена прясно опечена пуйка и за листа зелена салата. Ала оризът безусловно бе отговорил на стандарта, също както и разкошните солени кифлички.
— Ето — промърмори той, — тази е много хубава.
Ноуан го наблюдаваше, докато приемаше предложеното. Той бе изцяло съсредоточен върху нейното хранене — по начин едновременно трогателен и интригуващ. Чувала беше, че мъжете правят това. Дори бе зървала родителите си в подобен ритуал — майка й, седнала отляво на баща й на масата за хранене, а той проверяваше всяка чиния, купичка и чаша, преди да й бъде поднесена лично от него, а не от прислугата, за да се увери, че храната е с достатъчно високо качество. Бе решила, че това е странна останка от стари времена. Но не беше така. В уединението им с Тормент тази практика важеше с пълна сила.
Представяше си как в праисторически времена мъжът се е завръщал с прясно убит дивеч и е правел същото.
Караше я да се чувства... защитена. Ценена. Специална.
— Още една? — подкани я той отново.
— Ще ме направиш дебела.