В крайна сметка тази рекапитулация изглеждаше единствената му утеха — а не беше ли това супер гадно? Мисълта, че може макар и неволно да е навредил на този достоен мъж, бе многократно по-мъчителна от личното му чистилище.
Изобщо не биваше да се съгласява на всичко това.
— По дяволите — изруга и затвори очи. Стигнаха толкова далече, но изглеждаше, сякаш преследваха движеща се мишена. Колкото по-бързо тичаха, колкото по-далече достигаха, толкова по-далече изглеждаше финалът.
— Просто трябва да бъда по-усърден — заяви Тор. — Това е единственият отговор. Не знам какво още бих могъл да сторя, но по някакъв начин трябва да стигна по-далече.
— Да.
Братът се обърна към него.
— Ти още си тук, нали така?
Ласитър го изгледа.
— Ако имаш предвид мен, отговорът е да.
— Добре... Това е хубаво — братът скочи на крака. — Значи, поне ни остава още малко време.
Фантастично. Като че това би променило нещата.
Хекс стоеше сама пред хижата си на брега на Хъдсън с обути в ботуши крака, стъпили здраво в снега, а дъхът й излизаше на бели облачета, които отлитаха нагоре покрай рамото й. Оранжевите и розовите отблясъци на залеза озаряваха замръзналия пейзаж около нея и цветовете биваха улавяни от ленивите вълни в центъра на канала.
Реката бе замръзнала почти цялата — трупащият се по бреговете лед навлизаше все по-навътре и заплашваше да превземе цялата повърхност заради продължителния студ през целия сезон.
Без никаква команда от нейна страна симпатският й усет се устреми напред — искрящи невидими пипала, протягащи се в хладния въздух. Не очакваше нападение, но през последните няколко месеца така привикна да бъде нащрек, че инстинктите й копнееха да влязат в действие дори само за да се упражняват.
Не беше открила бърлогата на копелетата. Все още не.
Била правилният избор за изпълнението на задачата, а? Честно казано, вече дори започваше да я досрамява.
Но от друга страна, причините да подхожда внимателно към ситуацията бяха твърде много, че да се преброят. От изключително значение беше да вземе на прицел бандата възможно най-безшумно и дискретно. И поне кралят и братята го разбираха.
Джон също демонстрираше безкрайна съпричастност по отношение на мисията й. Проявяваше търпение. Беше готов както да обсъждат всеки аспект от ситуацията, така и изобщо да не повдига темата, докато тя беше в имението — което се случваше най-редовно. Било за да види майка си, да докладва на краля и Братството или просто за да прекара малко време там — вече ходеше по два-три пъти седмично.
Ала що се отнасяше до Джон, не стигаха по-далече от любезно съвместно хранене. Макар очите му да горяха от страст към нея.
Тя разбираше тактиката му. Устояваше на думата си, въздържаше се, докато тя не проникнеше сред бандата копелета, та да докаже, че е бил напълно сериозен и убеден в думите си.
Само дето, колкото и неразумно да беше... тя искаше да е с него. Но не «да е с него», когато помежду им е масата за хранене.
Нямаше спор, бяха подобрили взаимоотношенията си в сравнение с лятото и есента, но не беше достатъчно.
Насочи мислите си в друга посока и продължи да проучва пейзажа без някаква сериозна причина, докато около нея бързо се спускаше мракът и светлината се отдръпна от небето, както се случва в края на декември — тоест побягна, подгонена от студа.
Вляво от нея къщата на Асейл беше осветена така внезапно, като че имаше капаци от вътрешната страна на всичкото това стъкло. В един миг цялата сграда тънеше в тъмнина, а в следващия наподобяваше футболен стадион.
О, да, джентълменът Асейл. Ама че смешка.
Почти напълно беше завладял пазара на наркотици в Колдуел, като от сцената вече отсъстваха всички значими играчи с изключение на едри риби като Бенлоиз. Онова, което не успяваше да схване, бе кой работеше за вампира. Той не би могъл да ръководи бизнес с подобен мащаб съвсем сам и въпреки това никой освен него не влизаше и не излизаше от къщата.
Но пък защо би се срещал със сътрудниците си в личния си дом?
Малко по-късно от гаража излезе кола. Ягуарът му.
Боже, трябваше да инвестира в рейндж роувър. Или в хамър като този на Куин. Ягуарът беше бърз и му подхождаше, но я стига. Все пак малко тяга в този сняг не би била излишна.
Спортната кола приближи до нея и спря. Пушекът от ауспуха й се изви нагоре в спирала, осветена от червените светлини на стоповете, сякаш призована от фокусник на сцената.
Едно от стъклата се плъзна надолу и отвътре прозвуча мъжки глас:
— На гледката ли се наслаждаваш?