Но за какво?
Обсебена от този въпрос, тя се стараеше да стои възможно най-далече от местата, където се биеха братята.
Фактът, че не искаше да им се изпречва на пътя, вероятно беше основната причина, задето се бавеше с откриването на пушката. Бандата излизаше на бойното поле всяка нощ, но тъй като схватките с Обществото на лесърите обикновено протичаха в запустелите райони на града, беше трудно да ги доближи, като в същото стои далече от Джон и братята.
Да, появиха се решетки, който бяха нови за нея, но беше трудно да определи коя е на Кор — макар това да нямаше особено значение. Нужно бе само един от войниците да извади лош късмет и да бъде ранен, за да се наложи да го откарат с кола до бърлогата им и тя щеше да успее да ги проследи.
Но Хекс предпочиташе да опознае най-сериозния си враг по-отблизо. Да проучи тайните му в подробности.
Това, че още не беше стигнала доникъде, я влудяваше. И братята също не бяха във възторг, но по различни причини. Те просто желаеха да видят сметката на бандата, но Рот не го допускаше. Нуждаеха се първо от пушката, така че кралят не даваше да пипнат предателите, преди да е налице нужното му доказателство. Погледнато логически, в прокламацията му имаше смисъл. Нищо добро нямаше да излезе, ако първо избиеха всички, а после Рот започнеше да прави опити да убеждава глимерата как първо те са го простреляли. Но забавянето с всяка следваща нощ се понасяше трудно.
Поне едно нещо беше на тяхна страна — имаше твърде малка вероятност оръжието да е унищожено. Несъмнено биха предпочели да го запазят като трофей.
Но беше време да се сложи край на това. И може би обзелото я предчувствие означаваше, че моментът е настъпил.
Съгласно теорията, че да повтаряш едно и също действие отново и отново, като очакваш различен резултат, е проява на глупост, тя реши да спре с издирването на Кор.
Не, тази вечер щеше да поеме по петите на Асейл. И ето че локализира местонахождението му в района с театрите... В сградата на художествената галерия на Бенлоиз.
Дематериализира се на улицата и бърз поглед вътре й даде да разбере, че в сградата течеше парти. Тъй като артистичните особи бяха способни да се облекат в кожени дрехи и да ги броят за официално облекло, тя се вмъкна вътре.
Горещо. Претъпкано. Наоколо звучаха какви ли не егоцентрични дрънканици.
Боже, на такива места нямаше как да различиш кой какъв пол е. Всички правеха префърцунени жестове с ръце и ноктите им бяха лакирани.
Не се беше отдалечила и на метър от вратата, когато й предложиха чаша шампанско — тия надувки, дето се мислеха за Анди Уорхол*, сякаш живееха само, за да пият «Вьов Клико».
[* Американски художник, водещ представител на течението попарт. — Бел.ред.]
— Не, благодаря.
Сервитьорът, приятен на вид мъж, облечен в черно, кимна леко и се отдалечи, а тя едва не го дръпна обратно просто за компания.
Имаше толкова много повдигания на вежди и сбърчване на носове, че нямаше как да не се запита дали тези хора понасяха поне себе си. И бърз поглед към така нареченото изкуство й даде да разбере, че с Есен трябваше да посетят галерията, та майка й да добие представа колко изключително неприятни и долни могат да бъдат някои средства за себеизразяване.
Тъпи човеци.
С неумолима целеустременост тя си проправи път сред тълпата, като завиваше ту в една, ту в друга посока и отстъпваше пред келнерите. Не си направи труда да крие лицето си. Рив уреждаше всичките си сделки тук сам или чрез Трез и Ай Ем, така че никой не би я разпознал.
Доста бързо нацели пътя към офиса на Бенлоиз. Беше толкова очевидно къде е. Двама, облечени като сервитьори бодигардове, но без подноси в ръце, стояха от двете страни на почти незабележима врата, изрязана в покритата с тапет стена.
Асейл се намираше на втория етаж. Усещаше го съвсем ясно...
Но да се добере до него, беше нещо друго. Би било твърде рисковано да се дематериализира в непознати помещения. От другата страна на охраняваната врата вероятно имаше стълбище, но тя нямаше желание да бъде надупчена като швейцарско сирене, когато се материализира по средата му.
Освен това винаги можеше да докопа Асейл на излизане. Твърде вероятно беше да е влязъл през задния вход и щеше да си тръгне по същия начин. Той беше много внимателен, а това посещение едва ли имаше нещо общо с изкуството.
И нищо чудно — трудно беше тоалетни чинии, облепени с клечки за уши, да се възприемат като нещо друго освен като пълен боклук.
Влезе по-навътре в сградата и се вмъкна през врата с надпис «Само за персонала», при което се озова в склад с бетонни стени и таван, където миришеше на креда и пастели. Над главата й от голия таван висяха електрически кабели, тръби и флуоресцентни лампи с решетки, наподобяващи къртичини по поляна. Покрай стените имаше бюра и шкафове, а центърът на помещението беше празен, сякаш от задния паркинг редовно биваха внасяни огромни художествени инсталации.