56.
Куин мразеше нощите, през които беше почивка. Направо ги ненавиждаше.
Докато седеше на леглото и се взираше в изключения телевизор, си даде сметка, че правеше това вече повече от час. Но да вземе дистанционното и да избере канал, му се струваше твърде голямо усилие, и без това не даваха нищо интересно.
Мамка му, не можеше вечно да тича във фитнеса. Или да сърфира в интернет. Или да слиза до кухнята и да се качва обратно.
Е, особено последното място беше доста неприемливо, като се имаше предвид, че Сакстън използваше библиотеката като свой личен офис. Тази «суперсекретна мисия за краля» като че му отнемаше цяла вечност.
Или просто се разсейваше твърде често. От определен червенокос мъж.
Добре, нямаше да започва пак с това. В никакъв случай. Куин хвърли поглед към часовника си. Единайсет.
— Дявол да го вземе.
Седем и половина утре вечер изглеждаше като след цяла вечност.
Насочи очи към отсрещната стена, готов да се обзаложи, че в съседната стая Джон Матю се намираше в сходно положение. Може би трябваше да излязат и да пийнат по нещо.
Да бе. Наистина ли имаше желание да си прави труда да се облича, за да изпие една бира сред група пияни похотливи човеци? Преди време това би го оживило. Сега перспективата за жалки копнежи, предизвикани от поглъщането на алкохол, го депресираше до крайност.
Не искаше да е у дома. Не искаше да е навън.
Исусе, като стана дума, дори не беше убеден, че желае да се бие. Просто войната му изглеждаше една идея по-интересна от празното съществуване.
Дявол да го вземе, какъв му беше проблемът?
Телефонът до него издаде звук и той го взе, без да проявява истински интерес. В съобщението нямаше никаква логика.
«Всички мъже да останат в основната къща. Не влизайте в тренировъчния център. Благодаря. Доктор Джейн.»
Какво?
Изправи се, взе един халат и отиде до стаята на Джон. На почукването му беше отговорено мигом с подсвиркване. Подаде глава вътре и откри приятелчето си в същото положение като него преди малко. Единствената разлика беше, че телевизорът беше включен. «1000 начина да умреш». Страхотно.
— Получи ли съобщението?
— Кое точно?
— От доктор Джейн — Куин му подхвърли телефона си. — Някаква представа за какво става въпрос?
Джон го прочете и вдигна рамене.
— Никаква. Но аз вече свърших с тренировките. Ти?
— Да — Куин закрачи из стаята. — Боже, така ли ми се струва, или времето се влачи?
Подсвиркването, което чу в отговор, означаваше едно голямо «да».
— Искаш ли да излезем? — попита с тон, издаващ ентусиазма на някой, предложил посещение до салон за маникюр.
Изскърцването на леглото привлече вниманието му. Джон се беше изправил и се запъти към дрешника си. Напряко на гърба му името на неговата шелан, изписано на Древния език, беше дълбоко издълбано в кожата му.
ХЕКСАНИЯ
Горкият нещастник...
Когато Джон облече черна риза и скри голия си задник с чифт кожени панталони, Куин вдигна рамене. Явно отиваха на по бира.
— Ще отида да си облека нещо и веднага се връщам.
Пристъпи навън в коридора и се намръщи. Последва силния си инстинкт и отиде до балкона, който се извисяваше над фоайето. Наведе се над позлатения парапет и извика:
— Лейла?
Когато името проехтя, жената се появи от трапезарията.
— О, здравей — появилата се на лицето й усмивка беше автоматична и безцелна, а изражението й безизразно като бяла стена. — Как си?
Нямаше как да не се засмее.
— Направо ме убиваш с тази твоя жизнерадост.
— Съжалявам — тя като че току-що беше изтръгната от състояние на унес. — Нямах намерение да съм груба.
— Не се тревожи. Защо си тук? — той поклати глава. — Искам да кажа, призована ли си?
Може би някой се е прибрал у дома ранен? Блей например.
— Не, нямам какво да правя. Мотая се наоколо, както би казал ти.
Като се замислеше по въпроса, от есента насам тя правеше главно това, стоеше встрани и се помайваше, като че очакваше нещо.
Беше различна, хрумна му внезапно. Не можеше да определи точно по какъв начин, но напоследък се беше променила. Станала бе някак мрачна. Не се усмихваше толкова често. Беше твърде сериозна.
С други думи, откакто я познаваше, беше все момиче. Сега започваше да изглежда като жена. Вече не разтваряше широко очи пред всичко, което имаше да предложи този свят. Вече не кипеше от ентусиазъм. Нито.
По дяволите. Приличаше много на него и Джон. Изхабена от заобикалящия я свят.
— Хей, искаш ли да излезеш с нас? — попита.
— Да изляза? В смисъл.