Куин сграбчи чашата си в мига щом теренът беше чист.
— Хайде, разкажи ни за него. На нас може да се има доверие.
От другата страна на масата Джон имаше вид, сякаш някой го беше сръчкал в задника, особено след като Лейла се изчерви.
— Хайде — Куин отпи от бирата си. — Очевидно е, че става дума за мъж, а Джон няма да каже нито дума.
Джон погледна към нея и изписа нещо; после показа среден пръст на Куин.
— Казва, че няма как да го стори, след като е ням — преведе Куин. — А ако не знаеш какво означава жестът накрая, няма точно аз да ти го обяснявам.
Лейла се засмя, взе вилицата и разпука твърдата коричка на брюлето си.
— Ами всъщност, надявам се да го видя отново.
— Значи, заради това си толкова често в къщата?
— Толкова ли е лошо?
— Боже, не. Винаги си добре дошла, знаеш го. Само че кой е късметлията?
Или мъртвецът, зависи...
Лейла пое дълбоко въздух и лапна една хапка от първия си десерт.
— Обещай да не споменаваш пред никого.
— Заклевам се, да пукна. и така нататък.
— Той е. един от вашите войници.
Куин остави чашата си на масата.
— Моля?
Тя вдигна своята чаша и отпи.
— Помните ли, когато през есента в тренировъчния център пристигна онзи боец. Беше се бил редом с вас срещу лесърите. Беше много тежко ранен и вие се грижехте за него.
Джон се размърда разтревожен на мястото си, а Куин преглътна всички ругатни, напиращи на езика му, и се усмихна спокойно.
— О, да. Помним го.
Троу. Вторият в командването на бандата на копелетата. Мили боже, ако наистина си мислеше, че си пада по него, имаха огромен проблем.
— И? — подкани я, като се стремеше да запази тона си равнодушен. Добре, че остави чашата, иначе щеше да я строши заради стреса.
Но пък, от друга страна, можеше да е по-зле. Троу нямаше как дори да се доближи до нея.
— Той ме повика.
Лейла се захвана с пая си, а те двамата с Джон бяха оголили кучешките си зъби.
Хора, напомни си Куин. Намираха се на публично място сред хора. Не беше моментът да вършат такива неща. Но по дяволите.
— Как? — просъска. — Имам предвид, ти не притежаваш мобилен телефон. Как се свърза с теб?
— Призова ме — тя махна с ръка, като че не беше кой знае какво, а Куин си нареди да кротува. Щеше да има време да научи как точно и по-късно. — Отидох и там имаше друг тежко ранен войник. О, боже, беше така жестоко пребит.
Пипалата на неподправена паника пропълзяха по тила му, проникнаха в гърдите му и накараха сърцето му да забие ускорено. Не... о, по дяволите, не...
— Не разбирам защо всички мъже са такива инати. Казах им да го закарат в клиниката, но те заявиха, че само имал нужда да се нахрани. Затрудняваше се да диша и. — Лейла се втренчи в пая си, сякаш представляваше екран, който щеше да й помогне да си припомни всичко случило се. — Нахраних го. Исках да положа още грижи за него, но другият войник като че бързаше да ме отпрати. Той беше силен. толкова могъщ, въпреки че беше ранен. А когато ме погледна, имах чувството, че ме докосва. Никога досега не съм преживявала подобно нещо.
Куин стрелна Джон с поглед, без да помръдва с глава.
— Как изглеждаше?
Може да е бил някой от другите. Може да не е бил.
— Беше трудно да се определи. Лицето му бе много пострадало. Тези лесъри са наистина свирепи — тя вдигна ръка към устата си. — Очите му бяха сини, а косата тъмна. Горната му устна беше изкривена.
Лейла продължи да говори, но слухът на Куин си взе кратка почивка.
Протегна се и положи длан върху ръката й, за да я спре.
— Сладурче, почакай. Къде точно те призова първият войник?
— На една ливада. На полето в една ферма.
От главата на Куин се изцеди и последната капка кръв, а Джон започна да оформя с устни разнообразни ругатни. Мисълта, че Лейла е била навън в нощта, сама и незащитена, не само с Троу, но и със самия звяр.
Освен това. мили боже, беше хранила врага.
— Какво не е наред? — чу я да пита. — Куин? Джон? Какво има?
57.
В другия край на Колдуел, в района с кланиците, Тор извади двата си черни кинжала и се подготви за нападение. Зи и Фюри се намираха само на една пресечка от него, но нямаше причина да ги вика. При това не защото отново го бяха прихванали налудничави мисли.
Двамата лесъри пред него криволичеха твърде много; просто се тътреха, като че нямат какво по-добро да вършат от това, да изтъркат подметките си.
Обществото от лесъри набираше твърде много новобранци, каза си той. Ровеха се дълбоко в морето от социопати. И после, веднъж щом бъдеха приети, кучите синове не получаваха достатъчна тренировка и обучение.