— Ако не бях отишла навреме, биха били точно такива. Но когато си тръгнах, изглеждаше в много по-добро състояние. Дишането му се беше подобрило значително.
— Ти храни ли се от него?
Тонът на Куин стана злокобен. До такава степен, че ако границите на отношенията им не бяха така ясно очертани, тя би си помислила, че ревнува.
— Не, не се храних. Храня се само от теб.
Последвалата тишина й обясни повече, отколкото го бяха направили въпросите им. Проблемът не се криеше в хората около тях или на улицата.
— Не разбирам — произнесе разгневено. — Той беше в беда и аз се погрижих за него. Вие най-малко от всички други би трябвало да го дискриминирате само защото е войник, а не някой с аристократична кръв.
— Сподели ли с някого къде си била онази нощ и какво си правила там?
— Примейлът ни е предоставил пълна свобода. Грижа се за войници и ги храня от дълго време. Такова е предназначението ми. Не разбирам.
— Влизала ли си в контакт с тях след това?
— Надявах се. Истината е, че имах надежда някой от тях или двамата да се появят в имението по някакъв официален повод, та да мога да видя ранения войник отново. Но не, не сме общували — тя бутна чиниите си настрана. — Какво толкова лошо се е случило?
Куин се изправи и извади пачка пари. Измъкна две двайсет-доларови банкноти и ги хвърли на масата.
— Трябва да се върнем в имението.
— Защо се... — тя снижи глас, тъй като няколко души обърнаха глави. — Защо се държиш така?
— Хайде.
Джон Матю също стана, изражението на лицето му беше гневно, ръцете му бяха стиснати в юмруци, а челюстта му беше напрегната.
— Лейла, прибираме се. Веднага.
За да избегне сцена, тя се изправи и ги последва навън в студената нощ. Но нямаше никакво намерение да приема нареждания и да се дематериализира като послушно малко момиче. Ако двамата възнамеряваха да се държат така, трябваше да й обяснят защо.
Закова крака в снега и ги изгледа разгневено.
— Какво ви става на вас двамата?
Тонът й беше такъв, че само преди година би се изненадала да чуе нещо подобно да излиза от устата й. Но вече не беше същата жена.
След като никой не отговори, тя поклати глава.
— Няма да помръдна от мястото си, ако не разговаряте с мен.
— Няма да го направим, Лейла — отвърна Куин. — Трябва да.
— Ако не ми кажете какво става тук, следващия път щом някой от тези войници се свърже с мен, можете да сте сигурни, че ще се отзова.
— Тогава и ти ще се превърнеш в предател.
Лейла примигна.
— Моля? Предател?
Куин хвърли поглед към Джон. Когато той сви рамене и вдигна ръце, последваха множество ругатни.
И после сякаш земята се разтвори под краката й.
— Името на мъжа, когото си хранила, е Кор. Ръководи свирепа група войници, бандата на копелетата. През есента, горе-долу по времето, когато си му предоставила кръвта си, направи опит да отнеме живота на Рот.
— Аз. Моля? За какво говориш? — тя се олюля на омекналите си крака, а Джон пристъпи и я подхвана. — Как можеш да си сигурен?
— Аз бях онзи, който го подреди така, Лейла. Пребих го, та Рот безпроблемно да може да се прибере у дома и да се погрижат за огнестрелната му рана. Той е наш враг, Лейла. Не е по-добър от Обществото на лесърите.
— Другият. — наложи й се да прочисти гърло. — Но другият войник, онзи, който ме отведе при него, беше в тренировъчния център. Фюри ми поръча да го нахраня. И Вишъс беше там. Казаха ми, че е войник на честта.
— Наистина ли ти го казаха? Или те оставиха да си мислиш така?
— Но. Ако наистина той е враг, защо ще го приютяват?
— Става дума за Троу, вторият в командването. Шефът му го беше захвърлил да умре, а ние нямахме никакво намерение да му позволим да го стори при нас.
Джон извади мобилния си телефон със свободната си ръка и бързо написа съобщение, но Лейла не следеше нищо от случващото се. Дробовете й горяха, главата й се въртеше, а стомахът й се беше свил на топка.
— Лейла?
Някой я викаше, но завладялата я паника беше единственото, с което успяваше да поддържа връзка. Сърцето й блъскаше бясно и тя отвори уста за глътка въздух, а после потъна в мрак.
— По дяволите, Лейла!
Придвижвайки се по покривите на Колдуел, Хекс спазваше дистанция от Кор, като го проследяваше пряка след пряка и квартал след квартал, докато той се сражаваше с изпречилите се на пътя му убийци. От малкото, на което беше свидетел, й стана ясно, че мъжът е изключително продуктивен боец, косата му вършеше сериозна работа.
Колко жалко, че беше мегаломан с фикс идея да превземе трона.
През цялото време Хекс се държеше поне на една пряка разстояние. Нямаше причина да изпробва късмета си и да рискува да му подскаже по някакъв начин, че е следен. Имаше чувството обаче, че той знае. Съдейки по това, как се справяше с врага, той изобщо не беше глупав. Следователно трябваше да е наясно, че Рот и Братството са пратили някого по петите му, а той ни най-малко не даваше вид, че се крие. Той беше вампир с характерни отличителни белези в пределите на ограничена територия — биеше се в Колдуел. Всяка нощ.