Сетне те просто скочиха в джипа на Ай Ем и отпътуваха.
— Нужна ли ти е помощ? — попита Ай Ем.
— Благодаря ти, но не — промърмори тя, докато наблюдаваше как стоповете се отдалечаваха и после изчезнаха зад ъгъла. — Ще се справя.
59.
Кор почувства Избраницата от пресечки разстояние. Привлечен от нея, промени посоката си и се запъти към местонахождението й. Докато Троу не му се изпречи на пътя и не започна да спори с него.
Което, така да се каже, не беше лошо. То означаваше, че войникът спазва клетвата си да не я вижда отново.
Кор от своя страна не беше давал подобно обещание. Така че продължи напред и остави Троу зад гърба си. Прекара толкова много дни, вперил поглед в паяжините между гредите над леглото си, докато се чудеше къде ли е тя и какво ли прави. Как се чувства.
Ако братята някога научеха на кого е помогнала на онова поле, щяха да побеснеят, а Рот, Слепия крал, беше известен открай време със своята избухливост. Кор все още съжаляваше, че вторият в командването му я забърка в тази каша. Тя беше наивна и невинна, искаше единствено да помогне, а те я превърнаха в предател.
Заслужаваше нещо по-добро от това.
Вярно, че изглеждаше налудничаво да се моли за милостта на мишената си по отношение на нея. Но го правеше. Молеше се Рот да я пожали, ако някога истината излезеше наяве.
Съкрати разстоянието помежду им, но не посмя да се приближи прекалено. Откри я до едно малко кафене, скрита в сенките, които погледът му не успяваше да пробие, без значение колко зорък беше.
Не беше сама, охраняваха я войници — двама мъже и една жена.
Дали успяваше да го почувства, питаше се той, а сърцето му силно затуптя, като че го преследваха. Дали би им казала, че е наблизо?
Към групата приближи черен автомобил и онова, което се появи отвътре, беше нещо, за което само беше чувал да шепнат. Нима това наистина беше сянка! Истинска жива и дишаща сянка! Нямаше спор, Братството разчиташе на достойни партньори.
Избраницата бързо беше отнесена на ръце до колата от войника, с когото се би онази нощ пред къщата на Асейл.
Кор оголи зъби, но запази изръмжаването за себе си. Това, че другият мъж я докосваше, го изпълваше със злост. А мисълта, че можеше да е наранена по някакъв начин, го ужасяваше до такава степен, че чак се разтрепери.
В последния момент, точно преди да изчезне на задната седалка, тя погледна в неговата посока.
Мигът на взаимна свързаност забави времето, докато всичко наоколо не се разпадна на отделни кадри, които умът му фотографираше поотделно — от падащите снежинки през примигващия неонов надпис до нея самата и скоростта, с която я отведоха.
Тя не носеше бяла роба, а човешки дрехи, които не му допаднаха. Косата й обаче беше все така вдигната високо и подчертаваше изящните черти на лицето й. А когато Кор пое дъх, синусите му се оживиха както от хладния въздух, така и от деликатния й аромат.
Беше точно каквато си я спомняше. Само че в момента очевидно бе разстроена от нещо, кожата й беше твърде бледа, очите й бяха прекалено широко отворени, а ръката й трепереше, когато я вдигна към гърлото си, сякаш да се защити от нещо.
Кор действително протегна към нея ръката си, с която държеше оръжието, като че ли така можеше да облекчи страданието й и да й помогне по някакъв начин.
Но този жест трябваше да остане скрит в сенките. Тя знаеше, че той е тук, и вероятно точно заради това я отвеждаха.
И сега тя се боеше от него. Вероятно защото беше разбрала, че той е техен враг.
Двамата вампири също се качиха в колата — по-високият седна зад волана, а онзи, с когото се би, се вмъкна на задната седалка до нея.
Без да осъзнава какво върши, ръката му се плъзна в якето и откри пистолета. Изкушението да стреля срещу автомобила, да убие двамата мъже и да вземе онова, което желаеше, беше толкова огромно, че той дори промени позицията си на улицата.
Но не можеше да й причини такова нещо. Той не беше като баща си, не беше Блъдлетър. Нямаше да натовари съвестта й до живот с такава жестокост, защото тя щеше да се вини за смъртта им.
Не, ако някога щеше да я има, то би било, защото тя е дошла при него по своя собствена воля. Което беше напълно невъзможно, разбира се.
И така... той я остави да си тръгне. Не се изпречи на пътя на превозното средство, за да изпрати куршум в челото на шофьора.
Нито пък след това се втурна напред, за да застреля мъжа до нея в колата. Не се обърна да погуби жената войник, която в този момент се намираше на около половин пресечка зад него. Не превзе превозното средство, за да заключи Избраницата вътре и после да я откара на топло и безопасно място.