Където би смъкнал от кожата й това ужасно облекло за човеци... и би го заместил със собствената си плът.
Сведе глава, затвори очи и въведе ред в мислите си, обузда ги, отклони ги от фантазиите. Истината беше, че дори нямаше да я използва, за да открие Братството, това със сигурност би означавало да подпише смъртната й присъда.
Не, нямаше да я използва като инструмент в тази война. Вече бездруго я бе изложил на прекомерен риск.
Завъртя се рязко на покритата със сняг земя към жената, застанала зад гърба му. Това, че войниците тръгнаха с Избраницата, вместо да се бият с него, беше логично. Жена като нея представляваше нещо изключително ценно и те вероятно бяха повикали сериозно подкрепление за пътуването до мястото, на което отиваха.
Интересно, че онази, която избраха да остане, също беше жена. Сигурно бяха предположили, че той ще ги последва.
— Долавям присъствието ти ясно като деня, жено — извика.
За нейна чест, тя пристъпи в светлината, хвърляна от една от сградите. С късата си коса и масивното мощно тяло, облечено в кожени дрехи, тя определено беше жена боец.
Е, не беше ли това нощта на изненадите — ако имаше нещо общо с Братството, той допускаше, че е доста опасна, така че сигурно щеше да е забавно.
Но когато се изправи срещу него, тя не извади оръжие. Нямаше спор, че беше подготвена за всичко, стойката й даваше да се разбере, че е готова да стори каквото се налага. Но не беше нападателна.
Кор присви очи.
— Твърде изискана си, че да се биеш ли?
— Не си присъден на мен.
— А на кого тогава? — когато тя не отговори, стана ясно, че се играе някаква игричка. Въпросът беше каква. — Нямаш ли какво да кажеш, жено?
Той направи крачка към нея. И после още една. Просто за да провери докъде се простират границите. Тя, разбира се, не отстъпи, а вместо това бавно откопча ципа на якето си, сякаш беше готова да извади пистолета си.
Окъпана от светлината, с падащите около нея снежинки и крака, здраво стъпили на меката бяла покривка, облечената й в черно фигура представляваше впечатляваща картина. За жалост обаче той не беше привлечен от нея. Може би жена с присъщата на нея суровост би се чувствала по-добре пред лицето на. пред лицето му, каквото беше.
— Струваш ми се доста агресивна, жено.
— Ако ме принудиш да те убия, ще го направя.
— О! Ами добре, ще го имам предвид. Кажи ми, въртиш се наоколо заради удоволствието от моята компания ли?
— Едва ли ще е особено удоволствие.
— В това си права. Не се славя със социалните си умения.
Следеше го. Това беше причината да е тук. Всъщност още в началото на нощта му се стори, че по петите му върви някаква сянка.
— Боя се, че се налага да си тръгна — произнесе бавно. — Имам чувството обаче, че пътищата ни отново ще се пресекат.
— Можеш да заложиш живота си на това.
Той наклони глава... и изведнъж изчезна. Каквито и да бяха уменията й, не би могла да проследи молекулите му. Никой не беше толкова добър.
Дори неговата Избраница не би могла да го стори и слава на небесата за това. Истината беше, че отдавна в главата му се въртеше мисълта, че тя би могла да го открие, стига да желаеше. Кръвта й в него беше като сигнална лампа, която би могла да следва още дълго време.
Но не го беше сторила и нямаше да го стори. Тя не беше част от войната.
Телефонът му звънна точно в мига, когато прие физическа форма на брега на Хъдсън, далече от центъра на града. Извади черния апарат и погледна екрана. Видя снимката на демодирано конте с изписано до нея нещо, което не можеше да разчете — контактът му в глимерата се опитваше да се свърже с него.
Натисна зеления бутон.
— Колко прекрасно е да те чуя, Елан — промърмори. — Как се чувстваш в тази прекрасна нощ? Така ли? Вярно. Да. По-късно ще те уведомя за мястото, но кажи, че отговорът е да. Ще се срещнем възможно най-скоро.
Идеално, каза си, когато натисна червения бутон. Крилото на отцепниците в глимерата желаеше да се срещнат лично. Най-после нещата се раздвижваха.
Крайно време беше.
Впери поглед в реката и даде воля на агресията си, но притокът й не продължи дълго. Мислите му се върнаха към неговата Избраница и ужасеното изражение на лицето й.
Вече знаеше кой е той.
И подобно на всички други жени гледаше на него като на чудовище.
Докато се возеше на задната седалка на джипа на Ай Ем, Куин не спираше да се оглежда във всички посоки, в случай че някой ги следеше. Освен това се обади на Ви и Рейдж да следват беемвето просто за всеки случай. Не че им обясни, че се притеснява от бандата на копелетата. Те приеха, че става дума за лесъри, и той ги остави да мислят така.