Когато бяха готови, той рязко навлезе в нея, а това парещо разтягане беше достатъчно да я запрати към спиращ дъха оргазъм. Той бързо се присъедини към нея и телата им се задвижиха в синхрон, докато тя не изкрещя. Той обаче продължи да я обладава, а безмилостните тласъци й даваха точно онова, от което се нуждаеше.
Тя оголи кучешките си зъби и изчака, докато той не спря за миг, и ги впи в него. Захапа го силно, избута го и го принуди да се просне по гръб на леглото, та да може да го прекрачи. Докато притискаше раменете му и поглъщаше от кръвта му, тя отново задвижи ханша си.
Джон капитулира напълно. Ръцете му останаха отпуснати от двете му страни, предаваше й силите си, а тялото му й принадлежеше да го използва, докато не го изцедеше както чрез пробождането на шията му, така и чрез намиращото се между бедрата му.
През цялото време очите му останаха приковани в лицето й, а любовта, излъчваща се от тях, беше така силна, като че бяха две сини слънца, обливащи я с топлина. Как изобщо бе могла да живее без него?
Временно освободи шията му и зарови лицето си в рамото му, за да преживее поредния оргазъм, който така силно я разтърси, че не можеше да запази контакта с вената му. Но знаеше, че тя й принадлежи, когато и да я пожелаеше.
Боже, животът беше нещо сложно. Но истината беше проста.
Той беше нейният дом.
Тук й беше мястото.
Преобърна се на една страна, като го насърчи да я последва, а той го стори с лекотата на течаща вода, на пламтящ огън. Беше неин ред да го нахрани и ако се съдеше по начина, по който се взираше в шията й, той беше на същото мнение.
— Нека първо затворя раните ти — каза тя и се насочи към пробожданията на шията му.
Той хвана китката й и я спря, клатейки глава.
— Не. Искам да кървя за теб.
Хекс затвори очи, а гърлото й се стегна. Беше трудно да се прецени докъде щеше да ги отведе всичко това, защото поначало тя никога не бе очаквала тази раздяла. Но беше така прекрасно да си е у дома... дори и само за кратък престой.
Минаха часове, нощта свърши и дойде зората; слънцето се показа над хоризонта и пое към най-високата си точка, като обля побелелите от сняг планински върхове със светлина.
Есен беше в пълно неведение за всичко това. Беше й все едно дали се намира долу в клиниката, или горе в къщата. или пък навън на снега.
Всъщност спокойно можеше да е изложена и на директна слънчева светлина.
Гореше.
Бушуващият огън в утробата й напомняше за раждането на Хексания, агонията достигаше до висини, които я караха да се чуди дали смъртта не беше пристигнала за нея, а после се смекчаваше достатъчно, та да си поеме въздух и да се подготви за следващата й връхна точка. И също както при раждането съществуваше неумолима цикличност, моментите на облекчение се раздалечаваха все повече, а болката от потребността изпълваше тялото й и завладяваше всяко нейно движение, всяко издихание, всяка мисъл.
Преди не беше така. В миналото, когато беше със симпата, нуждата й не беше и наполовина толкова силна. Нито наполовина толкова продължителна.
След часовете на мъчение, колкото и да бяха те, вече не й останаха нито сълзи, нито стенания, дори не можеше да потръпне. Просто лежеше сковано, едва поемаше въздух, а пулсът й беше забавен. Очите й оставаха затворени, докато тялото й продължаваше да бъде разяждано отвътре.
Беше й трудно да определи точно кога настъпи кулминацията, но постепенно пулсирането между краката й и огънят в утробата й започнаха да стихват, а пристъпите на нужда бяха заместени от постоянна болка в ставите и мускулите заради цялото напрежение, на което ги подложи.
Когато най-накрая успя да вдигне глава, шията й изпука силно и тя изстена, защото лицето й се блъсна в нещо като стена. Намръщи се в опит да се ориентира. А, лежеше в долната част на леглото, притисната към таблата му.
За кратко положи глава обратно долу. Сега, когато температурата й започна да спада, тя почувства хлад и заопипва около себе си за чаршаф, одеяло или друга завивка. Нямаше нищо — всичко беше изхвърлено на пода. Беше гола върху матрака. Очевидно бе избутала всичко, дори долния чаршаф.
Събра малкото сили, с които разполагаше, и направи опит да изтласка тялото си нагоре и да вдигне глава. Постигна слаб напредък. Като че някакъв вид лепило я държеше на мястото й.
Най-накрая се изправи.
Придвижването до банята беше трудно и опасно като катеренето по планински склон, но пък с каква радост се добра до душа и го пусна. Топлата вода потече обилно, а тя седна долу на плочките, сви колене, придърпа ги пред гърдите си и ги обгърна с ръце. Положи глава на една страна, а нежната струя отми солта от сълзите и потта й.