— Ако не ми вярваш, попитай нея. Специално й поръчах да не ти се обажда. Знаех, че това би било твърде много за теб. И как иначе, след като.
— Не е свързано с моята шелан. Няма нищо общо с нея.
— Не съм толкова сигурна.
— Вярвай ми.
След това той не каза нищо повече. Просто стоеше на мястото си, тялото му беше напрегнато, а суровият му поглед беше вперен в нея, като че никога преди не я бе виждал.
— За какво мислиш? — попита го тихо.
Той поклати глава.
— Едва ли ще искаш да узнаеш.
— Искам.
— Струва ми се, че през всичките тези месеци съм се залъгвал.
Есен почувства, че треската от преди малко се завръща, и знаеше, че причината вече не се крие в температурния дисбаланс на организма й. Вече не.
— Как така?
— Сега не е моментът за това.
Тор се обърна да си върви и тя имаше съвсем ясното усещане, че вече никога няма да го види.
— Тор — извика го дрезгаво. — Нямаше никакви манипулации от моя страна. Трябва да ми повярваш. Не желаех да ми предоставяш услугите си. Никога не бих те подложила на това.
След миг той хвърли поглед през рамо, а погледът му беше напълно празен.
— Знаеш ли какво? Майната му на всичко това. Донякъде дори е по-лошо, че не си ме искала тук с теб. Защото другото обяснение е, че си душевноболна.
— Моля? — Есен се намръщи. — Напълно с разсъдъка си съм.
— Не, не си. Ако беше така, нямаше да избереш да преживееш такова нещо.
— Просто не желаех лекарствата. Заключението ти е крайно.
— О, така ли? Тогава се подготви, защото следващото ми заключение ще ти допадне още по-малко. Започвам да мисля, че си с мен, за да се самонаказваш.
Тя потръпна така рязко, че шията й отново изпука.
— Със сигурност не правя такова нещо.
— Какъв по-добър начин да се потопиш в страдание от това, да бъдеш с мъж, който обича друга?
— Не по тази причина съм с теб.
— И защо си толкова сигурна, Есен? По свой избор живееш като мъченица от векове. Била си слугиня, камериерка, перачка и спиш с мен от няколко месеца, което отново ме отвежда до идеята за клиничната ти лудост.
— Как смееш да осъждаш личните ми подбуди — процеди тя. — Нямаш представа какво мисля или чувствам.
— Глупости. Влюбена си в мен — той се обърна, за да се озове лице в лице с нея и вдигна длан, за да предотврати коментарите й. — Не си прави труда да отричаш. Казваш ми го всеки ден в съня си. Така че нека обобщим. Очевидно ти допада да се самонаказваш. И си пределно наясно, че единствената причина, поради която съм с теб, е да измъкна Уелси от Междувремието. Така че не отговарям ли идеално на модела, който си избрала?
— Махай се! — кресна му тя. — Изчезвай от тук!
— Какво? Не искаш да остана, та да страдаш още малко?
— Копеле.
— В това си права. Аз те използвах, но единствената, извлякла облага, си ти... Бог е свидетел, че мен това не ме доведе доникъде. Добрата новина е, че всичко това — той направи жест, сочейки двама им, — ще ти даде чудесно извинение да се тормозиш още повече. О, не си прави труда да отричаш. Случилото се с онзи симпат е било по твоя вина. Случилото се с мен е по твоя вина. Всички злини на света са по твоя вина, защото ти обичаш да си жертва, когато.
— Махай се от тук! — изкрещя тя.
— ... не се налага да си такава.
Тя метна по него първото нещо, до което се докопа — кутийката безалкохолно. Но рефлексите му бяха така добри, че той просто я улови в огромната си длан. И после я отнесе обратно върху масата на колелца.
— Няма да е зле да приемеш факта, че си мазохистка — той постави кутийката с преднамерено внимание, като че я предизвикваше да я метне отново по него. — И в последно време избра мен за целите си. Случващото се между нас. не ми влияе добре. Не влияе добре и на теб. Но е всичко, което някога ще имаме — той изруга тихо. — Виж, съжалявам, Есен. Наистина съжалявам за цялата тази история. Трябваше да прекратя всичко това преди много време, дълго преди да стигне толкова далече. И всичко, което мога да сторя, за да оправя нещата, е да сложа край на мига — той поклати глава, а погледът му посърна още повече. — Някога играх роля в твоето самоунищожение и помня твърде ясно мазолите, които се появиха на ръцете ми, след като изкопах гроба ти. Няма да го правя отново. Не мога. Винаги ще имаш съчувствието ми заради всичко преживяно от теб, но имам собствени проблеми, с които да се справям.
Той замълча, а тя обгърна тялото си с ръце.
— И всичко това, защото не пожелах да бъда упоена? — произнесе шепнешком.
— Не става дума само за периода ти на нужда. Знаеш, че не е само това. Ако бях на твое място, бих послушал съвета на доктор Джейн и бих поговорил с някого. Може би. — той вдигна рамене. — Не знам. Вече нищо не знам. Единственото, в което съм сигурен, е, че не можем да продължаваме така. Това не ни води доникъде.