Имаше си свои собствени проблеми.
Въпреки периода на нужда на Есен остана в клиниката за през нощта, тъй като скоро бе ходила в Светилището, така че нямаше причина да се тревожи за цикъла си. По-важното обаче беше, че нямаше къде другаде да отиде. Без съмнение в момента Куин и Джон разговаряха с краля и Примейла в къщата и скоро щеше да бъде призована да научи участта си.
Изправена пред възможно изгнание или още по-лошо — смърт, задето бе помогнала на врага, тя от часове крачеше из спортната зала, чийто под бе с цвят на пчелен мед, минаваше покрай пейките, входа към помещението за възстановяване и вратите към коридора, а после се връщаше обратно.
Тревогата й се натрупваше като конец на макара, а усуканите нишки сякаш се протягаха да обвият гърлото й и се спускаха надолу към стомаха й.
Мислеше непрестанно за Кор и втория в командването. Беше използвана и от двама им, но най-вече от втория. Кор нямаше желание да пие от кръвта й. Бореше се срещу това и когато тя най-накрая го убеди, в очите му се четеше съжаление, защото е знаел точно в каква позиция я поставя. Докато другият войник не бе показал никакво колебание.
Да, тя обвиняваше именно втория в командването. Всичко, струпало се на главата й, беше негово дело. Може би щеше да се превърне в призрак и да го преследва до края на нощите му... Ако, разбира се, бъдеше осъдена на смърт. А ако не се случеше така, какво щеше да прави? Със сигурност щяха да я освободят от задълженията й тук, както и от статуса й на Избраница. Къде щеше да отиде? Не притежаваше нищо свое, нищо, което да не й е било дадено по волята на краля или Примейла.
Продължавайки обиколката си, тя отново се замисли за пустотата на живота си и се питаше на каква цел ще служи в бъдеще.
Вратата в другия край се отвори и тя застина.
Всичките четирима бяха дошли за нея: кралят, Примейлът,
Куин и Джон Матю.
Изправи гръб и прекоси физкултурния салон, като не откъсваше поглед от тях. Когато се приближи достатъчно, направи реверанс чак до пода и не чака да я заговорят първи. Добрите маниери бяха последният й проблем.
— Господарю, готова съм да поема пълната отговорност.
— Изправи се, Избранице — нечия ръка се появи пред лицето й. — Изправи се и се успокой.
Лейла въздъхна и погледна нагоре, усмивката на краля беше добродушна и той не изчака отговора й. Наведе се, хвана дланта й и й помогна да се изправи от смирената си поза. А когато погледна към Примейла, очите му бяха изключително мили. Тя поклати глава и се обърна към Рот.
— Господарю, храних врага ви.
— В този момент знаеше ли кой е той?
— Не, но.
— Беше ли убедена, че помагаш на пострадал войник?
— Ами да, но.
— Потърси ли го отново?
— Определено не, но.
— Уведоми ли Куин и Джон къде се намира той, когато напускахте града миналата нощ?
— Да, но.
— Тогава стига с това «но» — кралят отново се усмихна и въпреки слепотата си намери с длан лицето й и я погали леко. — Имаш голямо сърце и те са го знаели. Злоупотребили са с доверието ти и са те използвали.
Фюри кимна.
— Поначало трябваше да ти обясня кого храниш, но войната е объркано и отвратително нещо. Не желаех да бъдеш въвлечена. Изобщо не ми хрумна, че Троу ще те потърси, но няма защо да съм изненадан. Тази шайка копелета са безскрупулни до крайност.
Тя вдигна ръка към устата си и се опита да потисне риданието си.
— Толкова съжалявам... Кълна се и пред двама ви, че нямах представа...
Фюри пристъпи напред и я придърпа към себе си.
— Всичко е наред. Не искам повече да мислиш за това.
Тя обърна глава и я положи на масивните му гърди с ясното съзнание, че това не беше възможно. Неволно или не, беше предала единственото семейство, което имаше, и това не беше нещо, от което можеше да се отърси просто така, дори глупостта й да бъдеше простена. Последните напрегнати часове, когато съдбата й не беше известна и самотата й се разкри в пълната си сила, също нямаше да бъдат заличени.
— Моля те за едно-единствено нещо — заговори Рот. — Ако отново се свържат с теб, уведоми ни незабавно.
Тя се освободи от прегръдката на Фюри и имаше дързостта да посегне към ръката на краля, с която той обикновено държеше кинжала си. Рот като че ли разбра намеренията й и й подаде с готовност ръката си, а големият черен диамант на пръста му проблесна.
Тя склони глава, положи устни върху символа на монархията и произнесе на Древния език:
— Кълна се във всичко, което притежавам и което представлявам.
Докато даваше думата си на краля пред Примейла и пред двама други свидетели, в съзнанието й изплува образът на Кор. Помнеше всяка подробност от лицето и тялото на воина.