— Благодаря ти — прошепна с устни, притиснати към неговите, като в тези две думи вложи всичко, което чувстваше.
Джон й се усмихна.
— И аз те обичам.
След като го целуна още веднъж, тя се откъсна от него, облече нов чифт панталони и сграбчи тениската си. Нахлузи я през глава и.
В началото си помисли, че причината за горещата вълна, която я обля, беше, че е застанала директно под отвора на вентилационната система на тавана. Но когато се размърда и горещината я последва, погледна надолу към тялото си.
Хвърли поглед към Джон и забеляза как той се напрегна и се втренчи в скута си.
— По дяволите — прошепна тя. — Сега пък кой е в период на нужда?
Джон провери телефона си и вдигна рамене.
— Май е най-добре да тръгвам — като цяло симпатите умееха да контролират плодовитостта си със силата на волята си и тя винаги беше имала късмет в това отношение. Но като се имаше предвид, че симпатската кръв у нея беше само наполовина, не искаше да рискува, ако на някой в близост наистина му беше дошло времето. — Сигурен ли си, че майка ми беше приключила, когато слязохте долу да се срещнете с Лейла? По дяволите, обзалагам се, че е тя. Хващам се на бас, че е Избраницата.
През стената прозвуча изръмжаване от стаята вдясно от тях. Това беше стаята на Куин. Приглушеният ритмичен шум, който последва, можеше да значи само едно.
— Мили боже, нима Куин. — но тя знаеше отговора на този въпрос. Насочи усещанията си към случващото се в съседство и разчете решетките им. Между тях не съществуваха романтични чувства. По-скоро ставаше дума за договорка между двете страни.
Вършеха каквото вършеха с цел, а каква е тя, Хекс можеше да се досети. Но защо биха искали бебе? Това беше пълна лудост, особено като се имаше предвид общественото положение на Избраницата... и неговото.
Заплашена да я залее нова вълна на потребност, Хекс се втурна към якето и оръжията си.
— Наистина трябва да вървя. За всеки случай не искам да се излагам на контакт.
Джон кимна и пристъпи към вратата.
— Ще отида да проверя как е майка ми. Лейла ще е заета за известно време, но после ще поговоря с нея и ще те уведомя как е минало.
— Ще съм тук. Ще чакам новини от теб.
Тя го целуна веднъж, втори път. трети път. А после той отвори вратата и тя си тръгна.
В мига щом се озова в коридора, хормоните й се разбушуваха и това почти я накара да изгуби равновесие.
— Без такива — измърмори и тръгна към главното стълбище, а после се дематериализира пред скритата врата.
Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-нормално започваше да се чувства. Но се тревожеше за майка си. Слава богу, че разполагаха с медикаменти, които да смекчат тежките пристъпи, съпътстващи това премеждие.
Изключено бе Тор да й е предложи услугите си. Не беше възможно.
От тунела се озова в офиса и закрачи по дългия коридор на тренировъчния център. Във въздуха не се долавяше нищо необичайно и това представляваше истинско облекчение. Периодът на нужда беше бурен, но добрите новини бяха, че когато свършеше, последствията бързо изчезваха. Все пак на жените им беше нужно ден или два да се възстановят напълно.
Хекс надникна в основния кабинет за прегледи, но не откри никого. Същото се случи и с двете болнични стаи. Но майка й беше някъде тук — успяваше да я почувства.
— Есен? — извика намръщено. — Хей! Къде си?
Отговорът долетя отдалече, някъде от зоната, където преди се водеха занятията на претрансите.
Тя закрачи по посока на гласа и отвори вратата на една от класните стаи. Откри майка си да седи на един от чиновете с лице към черната дъска. Лампите над главата й светеха, а в помещението нямаше никой друг.
Нещата не стояха добре. Каквото и да се въртеше в ума й... ситуацията не беше никак розова.
— Мамен? — произнесе Хекс и остави вратата да се хлопне зад гърба й. — Как си?
Налагаше се да подходи внимателно. Майка й седеше неподвижна като статуя и също толкова изрядна — от безупречно сплетената й плитка до внимателно подбраните дрехи. Но тази безупречност беше привидна, просто добре изиграно самообладание, което само я караше да изглежда още по-уязвима.
— Не съм добре — Есен поклати глава. — Не съм добре. Ни най-малко не съм добре.
Хекс отиде до бюрото и остави якето и оръжията си върху него.
— Поне си откровена.
— Не успяваш ли да доловиш за какво си мисля?
— Решетката ти е недостъпна. Така че е трудно да бъде разчетена.
Есен кимна.
— Недостъпна... Да, това е достатъчно изчерпателно — дълга пауза, след която майка й се озърна. — Знаеш ли защо дойдох тук? Мислех, че ученическата атмосфера ще ми се отрази благотворно. Боя се, че не се получава.