Второ, щеше да се наложи да открие ангела и да му обясни колко много съжалява.
И третото взето решение. Всъщност то беше най-важното и трябваше да пристъпи към изпълнението му преди останалите.
Трябваше да влезе в контакт с Уелси за един последен път.
Пое дълбоко въздух, затвори очи и се помъчи да отпусне мускулите си. После по-скоро отчаяно, отколкото с надежда нареди на изтощения си мозък да се освободи от всякакви мисли и образи, да се изпразни от всичко, което го бе държало буден през пялото това време, да се отърве от разкаянието, допуснатите грешки и страданието.
Най-накрая нареждането беше изпълнено и трескавата дейност на мозъка му се укроти. Насочи подсъзнанието си към една-единствена цел, остави се да потъне в сън. И в състояние на покой зачака, докато.
Уелси се появи, обгърната от сива мъгла, насред онзи пуст пейзаж, осеян с камъни, брулена от студения вятър. Вече се намираше толкова далече, че от мястото си той можеше да вижда по-ясно едно от ронещите се скални образувания в полето.
Само че това не беше скално образувание.
Също се отнасяше и за останалите скали.
Бяха прегърбените фигури на онези, които страдаха също като нея, телата им постепенно се сриваха, докато не се превърнеха в могили, брулени от вятъра.
— Уелси? — извика той.
Името й се понесе към безкрайния хоризонт, но тя не погледна към него. Нямаше вид дори да е забелязала присъствието му.
Единственото нещо, което се движеше, беше студеният вятър, който рязко задуха към него, носейки се през сивата равнина, носейки се през нея.
Развя косата й и над лицето й паднаха кичури.
Не, не бяха кичури. Сега косата й се състоеше от пепел, разпиляна от невидимите пориви и запратена към него, изсипа се върху му, като че беше пясък, и накара очите му да сълзят.
Накрая цялата щеше да представлява това. И после от нея нямаше да остане нищо.
— Уелси! Уелси, тук съм!
Той викаше, за да я пробуди, да привлече вниманието й, да й каже, че най-накрая е готов, но без значение колко силно крещеше или колко енергично махаше с ръце, тя не му обръщаше внимание. Не го поглеждаше. Не помръдваше. Нито пък синът му помръдваше.
Въпреки това вятърът не спираше да духа, отнемаше миниатюрни частици от тях, смаляваше ги.
Обзет от страх, той заприлича на огромна маймуна, започна да издава звуци и да подскача, крещеше с пълно гърло и размахваше ръце. Но явно законите на природата важаха и за този свят, защото накрая енергията му се изчерпа и той се строполи на земята.
А те продължаваха да седят все в същата поза.
И именно в този миг той осъзна парадоксалната истина.
Отговорът се криеше в случилото се с Есен, в секса и храненето и в същото време нямаше нищо общо с нея. Беше свързан с всичко, в което Ласитър се опита да му помогне, и при все това с нищо от него. Дори нямаше нищо общо с Уелси.
Беше свързан с него. Само с него.
В съня си той погледна към себе си и изведнъж го изпълниха сила и покой, породени от състоянието на духа му и от факта, че пътят към избавлението му от страданията — както и на нея от нейните — му беше посочен от Създателя.
Най-накрая, след цялото това време, след всичко преживяно и след многото мъка, той знаеше какво да стори.
Този път заговори, без да крещи:
— Уелси, знам, че ме чуваш. Дръж се. Нужна си ми още малко. Най-накрая съм готов. Съжалявам, че ми отне толкова много време.
Забави се само още миг, като изпрати към нея цялата си любов, сякаш това можеше да я предпази. А после се отдръпна, освободи се с титанично усилие на волята, от което тялото му политна към бетонния под...
Протегна ръка, за да не падне по лице, а после мигом се надигна.
Когато се изправи, си даде сметка, че ако не намери веднага тоалетна, пикочният му мехур ще експлодира и тогава лошо му се пишеше.
Закрачи надолу по рампата, втурна се в клиниката и влетя в първата тоалетна, изпречила се на пътя му. Когато излезе, не спря да се обади на никого, макар че чуваше гласове из тренировъчния център.
Горе в основната сграда откри Фриц в кухнята.
— Здравей, приятелю. Нужна ми е помощта ти.
Икономът подскочи над списъка с покупки, който съставяше.
— Сър! Вие сте жив! О, свята Скрайб Върджин, абсолютно всички ви издирваха.
По дяволите. Бе забравил, че настъпваха усложнения, когато му загубеха дирите.
— Да, съжалявам. Ще изпратя съобщения на всички — стига да успееше да намери телефона си. Вероятно беше някъде в клиниката, а той нямаше намерение да губи време, за да се връща обратно там. — Чуй, онова, от която се нуждая, е да ме придружиш.