— О, сър, за мен ще е удоволствие да съм ви в услуга. Но може би е по-добре първо да отидете при краля. Всички ужасно се тревожеха.
— Ще ти кажа какво ще направим. Ти ще шофираш, а аз ще се възползвам от телефона ти — когато догенът се поколеба, Тор снижи глас. — Трябва да тръгнем незабавно, Фриц. Нужен си ми.
Желанието да бъде полезен беше точно мотивацията, от която се нуждаеше икономът. След нисък поклон той отговори:
— Както желаете, господине. И може би няма да е зле да приготвя някаква закуска.
— Добра идея. Нужни са ми пет минути.
Икономът кимна и изчезна в килера, а Тор се озова в основата на главното стълбище и изкачи покритите с червен килим стълби, като вземаше по две наведнъж. Спря, когато стигна до стаята на Джон Матю.
На почукването му беше отговорено незабавно и Джон отвори вратата със замах. По лицето на момчето се изписа изненада,
Тор вдигна оправдателно ръце, защото знаеше, че ще бъде нахокан, задето отново е изчезнал.
— Съжалявам, че...
Не му бе дадена възможност да завърши. Джон го обгърна с ръце и го притисна така здраво, че гръбнакът му изпука.
Тор мигом отвърна на прегръдката и докато държеше единствения син, когото някога беше имал, заговори с тих и ясен глас:
— Джон, искам тази нощ да се освободиш от дежурство и да дойдеш с мен. Нуждая се от теб. Куин също може да дойде. И ще отнеме цяла нощ, може би дори повече — Тор почувства кимането на
Джон с рамото си и с облекчение си пое дъх. — Добре, синко. Това е. добре. Няма начин да свърша такова нещо без теб.
* * *
— Как си?
Лейла повдигна натежалите си клепачи и погледна към Куин, като обходи тялото му с очи, за да достигне до лицето. Застанал от нейната страна на леглото, той беше напълно облечен, масивен и далечен, притеснен, но не груб.
Знаеше как се чувства. С отминаването на мощната огнена вълна на нуждата часовете на напрежение, блъскането и дрането с нокти бяха избледнели в съзнанието им като сън. Докато двамата се намираха в плен на преживяването, изглеждаше, сякаш вече нищо няма да е същото, че завинаги ще бъдат преобразени и променени от тези вулканични изригвания.
Но сега. Кроткото завръщане към нормалния ритъм изглеждаше също толкова значимо и заличаваше всичко останало.
— Мисля, че съм готова да стана — отговори тя.
Той беше така добър да й предоставя кръв от вената си и да й носи храна, а тя остана на легло в продължение на двайсет и четири часа според традицията, спазвана в Светилището, щом Примейлът легнеше с Избраница.
Обаче вече беше време да се размърда.
— Можеш да останеш тук, ако искаш — Куин застана пред дрешника си и започна да се въоръжава за нощта. — Почини си още малко. Отпусни се.
Не, това вече го бе правила достатъчно дълго. Подпря се на ръце и очакваше да почувства замайване, но с облекчение установи, че не й се вие свят. Чувстваше се силна.
Нямаше как другояче да го формулира — усещаше тялото си да кипи от сили. Спусна крака от леглото и прехвърли тежестта си върху босите си ходила, после бавно се изправи. Куин мигом се озова до нея, но тя не се нуждаеше от подкрепа.
— Мисля да си взема душ — обяви.
Ами после? Нямаше представа какво щеше да прави.
— Искам да останеш тук — заяви Куин, като че прочел мислите й. — Ще останеш тук. С мен.
— Не знаем дали съм бременна.
— Още една причина да го раздаваш по-кротко. А ако си, ще останеш при мен за постоянно.
— Добре — нали все пак щяха да бъдат заедно във всичко това. Ако изобщо «това» съществуваше.
— Излизам да се бия, но телефонът ми винаги е у мен и оставих един за теб върху нощното шкафче — той й показа своя, а после посочи към шкафчето до главата й. — Обади ми се или изпрати съобщение, ако имаш нужда от мен. Разбрахме ли се?
Лицето му беше изключително сериозно, а очите му бяха фокусирани върху нея с решителност, която й даваше представа колко е талантлив на бойното поле. Нищо и никой нямаше да застане на пътя му, ако тя го повикаше.
— Обещавам.
Той кимна и тръгна към вратата. Преди да я отвори, спря и сякаш търсеше подходящите думи.
— Откъде ще разберем дали няма...
— Да пометна ли? Ще започнат спазми и после ще дойде кървенето. Няколко пъти съм виждала да се случва в Другата страна.
— Ще бъдеш ли в опасност, ако стане така?
— Не, доколкото ми е известно. Не и толкова рано.
— Не е ли редно да останеш на легло?
— След първите двайсет и четири часа, ако е писано да се случи, ще се случи. На този етап независимо дали съм активна, или не, заровете ни вече са хвърлени.