Хекс се доближи и положи изненадващо нежно ръката си върху рамото й.
— Неприятно ми е, че те въвличам във всичко това. Войната е нещо грозно и понякога поставя в трудна ситуация добри души като теб. Усещам как се разкъсваш вътрешно и съжалявам, задето те моля да лъжеш.
Беше прекрасно от страна на един симпат да прояви загриженост, но нейният личен конфликт не беше свързан с Братството, а с боеца, за чието убийство щеше да допринесе.
— Кор ме използва — промълви, сякаш се мъчеше да убеди себе си.
— Той е много опасен. Имаш късмет, че си оцеляла след срещата с него.
— Ще сторя, каквото е редно — тя погледна към Хекс. — Кога тръгваме?
— Веднага. Стига да си в състояние.
Лейла призова всичките си сили. После кимна.
— Нека си взема палтото.
65.
Часове по-късно, докато седеше на бюрото си в «Убежището», Мариса не можа да сдържи усмивката си, когато мобилният й телефон звънна и тя го вдигна.
— Пак си ти.
Гласът на Бъч с неговия бостънски акцент бе много дрезгав. Както обикновено.
— Кога ще се прибереш?
Тя погледна часовника си и се запита кога беше изтекла нощта. Но пък винаги се случваше така, когато бе на работа. Пристигна веднага щом слънцето безопасно се бе скрило зад хоризонта и преди да се усети, светлината вече напираше на изток и я принуждаваше да се върне в имението.
В прегръдките на нейния хелрен.
Макар че това трудно можеше да се нарече задължение.
— След около четирийсет и пет минута.
— Би могла да свършиш веднага...
Начинът, по който произнесе думите, предполагаше съвсем различно значение на глагола «свършиш».
— Бъч...
— Днес изобщо не станах от леглото.
Тя прехапа устна, представяйки си го гол сред завивките, които бяха в пълен хаос още като тръгваше.
— Не си ли?
— Не — произнесе провлечено той. — Мислех си за теб.
Гласът му беше така плътен, така дрезгав, че тя знаеше точно какво прави със себе си в момента и затвори за миг очи, за да се отдаде на доставящи истинско удоволствие картини.
— Мариса... Ела си у дома.
Тя се стегна в опит да се отърве от мрежите, в които знаеше, че я оплита.
— Не мога да тръгна веднага. Но скоро ще приключа. Как ти се струва това?
— Идеално — усещаше по гласа му, че на лицето му се е появила широка усмивка. — Ще съм тук и ще те чакам. Чуй, не ми обръщай внимание, остани, колкото е нужно. Просто се отбий тук преди Първото хранене. Искам да ти предложа незабравимо предястие.
— Ти и бездруго си незабравим.
— Браво на моето момиче. Обичам те.
— И аз те обичам.
Тя приключи разговора, но широката й доволна усмивка остана на лицето й. Спътникът й беше мъж от патриархалния тип, «от старата школа», както сам казваше, с всички предразсъдъци, съпътстващи такъв начин на мислене — жените никога не биваше да плащат за нищо, вратите трябваше да бъдат отваряни пред тях, трябваше да се налива бензин в колите им, всичко по-голямо от сандвич да бъде носено вместо тях. и всякакви други подобни неща. Но никога не саботираше работата й. Никога. Тя представляваше област от живота й, където тя сама вземаше решенията си и той никога не протестираше за продължителността на работното й време, натовареността и стреса, на който се подлагаше.
А това беше само една от многото причини, заради които обожаваше брата. Останалите без дом жени и деца, които Убежището, ръководено от нея приютяваше, бяха един вид нейно семейство. Тя отговаряше за сградата, персонала, различните програми, средствата и най-важното — за всички намиращи се под покрива му. И обичаше работата си. Когато Рот й предостави правото да ръководи благотворителната организация, тя за малко не се отказа, но беше ужасно доволна, че се пребори със страховете си и намери професионалното си призвание.
— Мариса?
Вдигна поглед и видя, че на прага на кабинета й стои една от новите консултантки.
— Здравей. Как мина нощта с групата?
— Много добре. Ще напиша доклада си след час, когато приключим с печенето на курабии долу в кухнята. Съжалявам, че те безпокоя, но пристигна един мъж с доставка.
— Наистина ли? — Мариса се намръщи към календара на стената. — По план не очакваме нищо.
— Знам и затова не отключих вратата. Той каза, че го познаваш, но не се представи. Чудя се дали не е редно да се обадим на Братството.
— Как изглежда?
Другата жена вдигна ръка над главата си.
— Много висок. Едър. Има черна коса с бяла ивица отпред.
Мариса скочи толкова рязко, че столът й изскърца.