— Тормент? Значи, е жив?
— Моля?
— Аз ще се занимая с това. Всичко е наред. Ти можеш да се върнеш в кухнята.
Мариса изскочи от кабинета си и слезе по предното стълбище. Спря пред главния вход и погледна охранителния екран, монтиран от Ви, а после мигом отвори вратата.
Хвърли се на врата на брата, без да се замисли.
— О, боже, къде беше? Нямаше те няколко нощи.
— Всъщност не — той нежно отвърна на прегръдката й. — Просто трябваше да се погрижа за някои неща. Но всичко е наред.
Тя отстъпи назад, но продължаваше да стиска масивните му бицепси.
— Добре ли си?
Всички в имението знаеха, че Есен бе преминала през периода си на нужда и тя само можеше да си представи колко му е било тежко. Надяваше се, както и всички останали, че назряващата връзка между брата и мълчаливата провалила се аристократка ще го излекува. Вместо това обаче той изчезна, след като тя се оправи, а Есен се изнесе от къщата.
Лоша развръзка очевидно.
— Чуй, знам, че приемате дарения, нали така?
Проявявайки уважение към факта, че той не отговори на въпроса й, тя спря да настоява.
— О, приемаме и още как. Нищо не отказваме. Експерти сме да нагодим нещо за повторна употреба.
— Добре, защото разполагам с някои неща, които бих желал да дам на жените. Не съм сигурен дали нещо ще ви е от полза, но...
Той се обърна и я поведе към минивана на Братството, който беше паркиран в началото на алеята. Фриц седеше на мястото до шофьора и изскочи навън, щом тя се приближи.
За първи път на лицето му не грееше ведра усмивка. Но все пак се поклони дълбоко.
— Как сте, госпожо?
— Много добре, Фриц, благодаря.
Замълча, докато Тор плъзгаше страничната врата. Един поглед вътре спря дъха й.
Осветени от горното осветление, във вътрешността на вана се виждаха спретнато строени купчини с дрехи в кошове за пране, кашони и сакове. Имаше също и поли, блузи и рокли все още на закачалки, които бяха внимателно разстлани на пода.
Мариса погледна към Тор.
Братът мълчеше и се взираше в земята. Очевидно не се канеше да я погледне в очите.
— Както вече казах, не съм сигурен дали нещо от това ще ви е от полза.
Тя се наведе и докосна една от роклите. Последния път, когато я видя, беше облечена от Уелси. Това бяха дрехите на неговата шелан. С пресекващ глас Мариса прошепна:
— Сигурен ли си, че искаш да ги раздадеш?
— Да. Да ги изхвърля, ми се струва такова прахосване, а и тя не би го одобрила. Уелси би желала да бъдат използвани от други, това би било ужасно важно за нея. Мразеше да се пилеят вещи. Но не съм наясно с женските мерки и така нататък.
— Това е много щедро от твоя страна — тя огледа настойчиво лицето му, осъзнала, че за пръв път, откакто той се завърна след убийството на своята шелан, го чуваше да произнася името й. — Ще използваме всичко.
Тор кимна, а очите му все още избягваха нейните.
— Сложих и неотворената козметика, която открих. Шампоани, балсами и лосиони, сапуна «Клиник», който толкова харесваше. Уелси наистина много държеше на тези неща. Имаше навика, като си хареса нещо, после да използва все него. Освен това обичаше да държи резерв, така че в банята имаше останали много неща. О, също така донесох някои от кухненските й принадлежности като медните тигани, които предпочиташе да използва, и ножовете. Мога да ги отнеса в някой човешки център за дарения, но...
— Ще вземем всичко.
— Принадлежностите са ето тук — Тормент заобиколи и отвори задната врата, за да й ги покаже. — И съм наясно, че не допускате вътре мъже, но може би ще позволиш да ги оставя в гаража.
— Да, да, моля те. Ще отида да потърся някой да ни помогне.
— Бих желал да ги отнеса собственоръчно, ако не възразяваш.
— О, да, разбира се. Да — тя изтича напред и въведе кода на гаражната врата.
Лявото крило се вдигна и тя се върна, за да застане до иконома, а Тормент започна да крачи напред-назад с равномерна походка, като пренасяше грижливо притежанията на спътницата си и създаваше висока спретната камара точно до вратата, водеща към кухнята.
— Къщата ли опразва? — попита тя тихо Фриц.
— Да, госпожо. Трудихме се цяла нощ — Джон, Куин, аз и той. Сам се справи с техните стаи и кухнята, а ние се погрижихме за останалата част от къщата. Помоли ме да се върна с него след следващия залез, за да преместим мебелите и произведенията на изкуството в имението.
Мариса вдигна ръка и покри устата си, та шокът й да не е така очевиден. Но тя се тревожеше напразно, че реакцията й може да накара брата да се чувства неудобно. Той беше фокусиран единствено върху задачата си.