Когато миниванът се изпразни, Тор затвори вратите и се върна при нея. Тя се мъчеше да намери подходящи думи на благодарност, на дълбоко уважение, на искрено съчувствие, но той я прекъсна, като извади от джоба си кадифена кесия.
— Има още едно последно нещо. Подай ми ръка — тя протегна длан, а той разхлаби връзката на торбичката, обърна я с дъното нагоре и я изсипа.
— О, боже! — ахна Мариса.
Рубини. Огромни червени рубини и диаманти. Много на брой. Колие... Не, колие и гривна. Също и обици. Нужни й бяха двете ръце, за да ги задържи.
— Купих ги за нея през хиляда деветстотин шейсет и четвърта. От «Ван Клийф и Арпълс». Бяха подарък за годишнината ни, но не знам къде ми е бил умът. Уелси не беше голяма любителка на бижутата. Предпочиташе произведения на изкуството. Все твърдеше, че бижутата били претенциозни. Както и да е, видях ги в едно списание у Дариъс. Реших, че ще подхождат на червената й коса, а и исках да направя нещо изключително и романтично, само за да й докажа, че го умея. Не я впечатлиха особено, но всяка година след това, всяка година без изключение, ги вадеше от сейфа с оръжията и си ги слагаше. И всяка година — абсолютно всяка година — аз й казвах, че те не могат да се мерят с нейната красота — той млъкна. — Съжалявам. Раздрънках се прекалено.
— Тор. Не мога да ги приема. Прекалено ценни са.
— Искам да ги продадеш. Продай ги и използвай парите, за да направиш пристройка към задната част на къщата. Бъч спомена, че ти е нужно повече пространство. Мисля, че струват четвърт милион, може и повече. На Уелси много би й допаднало онова, което вършиш тук. Би те подкрепяла, би предложила помощта си на жените и децата, наистина би взела участие в това. Така че за бижутата няма по-добро място.
Мариса започна да мига бързо, иначе сълзите й щяха да бликнат. Просто. Той проявяваше такъв кураж.
— Сигурен ли си? — продума дрезгаво. — Сигурен ли си, че искаш да направиш всичко това?
— Да. Време е. Вкопчването ми във вещите й не я върна обратно и никога няма да я върне. Но те поне могат да са от полза на жените в този дом, така че да не се пропилеят. За мен е важно предметите, които сме купували заедно, които сме притежавали заедно, които сме използвали заедно. да не бъдат пропилени.
След тези свои думи Тор се наведе и я прегърна за кратко.
— Всичко най-хубаво, Мариса.
После затвори вратите на минивана, помогна на иконома да се настани на мястото на шофьора и след едно последно махване се дематериализира в чезнещата нощ.
Мариса погледна към накитите в ръцете си, струващи цяло състояние, а после към колата, която догенът внимателно изкарваше на заден ход от алеята. Тя го последва до улицата, прибирайки бижутата в торбичката и докато той правеше последна маневра, преди да потегли, вдигна ръка и му помаха. Той стори същото.
Обви тялото си с ръце, за да се предпази от студа, загледана в светлините на стоповете.
Все още с тежките скъпоценни камъни в ръка, тя се обърна с лице към къщата и си представи пристройката, която можеше да направи в задния двор и така да разполага с повече стаи за жените и техните деца — особено под земята, където беше безопасно през дневните часове.
Очите й отново се навлажниха и този път тя даде воля на сълзите си. Сградата пред нея се размаза, затова пък бъдещето й изглеждаше съвсем ясно — знаеше точно как щеше да нарече новото крило.
Името Уелесандра щеше да му подхожда.
66.
Никога досега Лейла не беше оставала навън толкова близо до изгрева и с интерес забеляза, че във въздуха нещо се промени, почувства се някакво невидимо оживление. Слънцето наистина притежаваше мощ, способна да освети целия свят, и усилващата се светлина караше кожата й да настръхва разтревожено, някакъв дълбоко вкоренен инстинкт на плътта й казваше, че е време да се прибира у дома. Но не й се тръгваше.
— Как си? — долетя иззад нея гласът на Хекс.
Честно казано, вечерта беше дълга. Прекараха часове в покрайнините на Колдуел, обикаляха в мрака и следваха Кор и неговите бойци, което се оказа доста лесна задача. Тя усещаше мъжа така ясно, като че беше осветен от прожектор, кръвната й връзка с него още не беше отслабнала. Що се отнасяше до него... Кор беше така погълнат от битките, че изглежда, не забелязваше близостта й; дори да беше наясно за присъствието й, не я доближаваше, нито някой от войниците му го правеше.
— Лейла?
Тя погледна към Хекс.
— Знам точно къде е. Не се е преместил.
— Не това те питам.
Лейла се усмихна леко. Една от големите изненади през тази нощ беше тази жена симпат, макар че сега вече й беше трудно да я нарича така. Умът на Хекс беше остър като бръснач, а физиката й беше като на мъж, но у нея имаше топлота, която влизаше в противоречие с другите й черти. Нито веднъж не се отдели от