— Разбира се. Не бих го пропуснал за нищо на света.
— Добре. Това е добре.
Двамата впериха погледи един в друг.
— Може би е време да тръгваме.
Тор кимна бавно.
— Да, синко. Така е.
Без да разменят и дума повече, двамата пристъпиха навън, заключиха и се дематериализираха в имението.
Когато молекулите им се разбъркаха, Джон изпита усещането, че е трябвало да се кажат някакви заключителни тържествени думи, нещо значимо, подобно на флаг в пясъка, на надгробна плоча, някакъв запомнящ се цитат. каквото и да е.
Но явно процесът на изцеление, за разлика от травмата протичаше спокойно и тихо. Вратата се затваряше, бавно, вместо да се хлопне с трясък.
67.
Няколко нощи след като Есен се настани в хижата на Хекс, една кърпа промени всичко. Беше просто бяла кърпа за ръце, току-що извадена от сушилнята, чието предназначение беше да виси в банята на надземния етаж и да бъде използвана от някоя от двете им. Нищо особено. Нищо, с което Есен да не се беше сблъсквала в имението на Братството или в Светилището в продължение на десетилетия. Но именно в това беше въпросът.
Докато я държеше и чувстваше топлината и мекотата й, тя се замисли за всичкото пране, преминало през ръцете й. И за подносите с храна, сервирани на Избраниците. За безбройните легла, които беше оправила. За купчините медицинско облекло, нощници, кърпи...
Години след години слугинска работа, с която се бе гордяла.
По свой избор живееш като мъченица от векове.
— Не е вярно — тя сгъна кърпата. И после отново я разгъна.
Докато ръцете й механично си вършеха работата, гневният глас на Тор не замлъкваше. Дори зазвуча още по-силно, когато погледна подовете, излъскани до блясък от ръцете й, грейналите прозорци и идеално чистата кухня.
Случилото се с онзи симпат е било по твоя вина. Случилото се с мен е по твоя вина. Всички злини на света са по твоя вина.
— Престани! — просъска тя и запуши ушите си с ръце. — Просто престани!
Опитът й да оглушее обаче беше осуетен. Докато куцукаше из малката къща, тя се намираше в капан, но не заради ограниченията на стените и тавана, а заради гласа на Тормент.
Бедата се състоеше в това, че където и да отидеше, към каквото и да погледнеше, навсякъде имаше нещо почистено, подредено или полирано от нея. А плановете й за нощта включваха още подобни занимания, въпреки че нямаше нужда от повече чистене.
Накрая се принуди да седне на едно от двете кресла, което гледаше към реката. Протегна крака и се взря в прасеца, който изглеждаше зле и не функционираше нормално от толкова дълго време.
Доставя ти удоволствие да бъдеш жертва. Само това има значение за теб.
Три нощи, каза си тя. Отне й три нощи да се нанесе тук и да се озове изцяло в ролята на слугиня.
Не, всъщност захвана се с това още в мига, щом се събуди след първия залез.
Докато седеше сама, вдъхна лимоновия аромат на препарата за полиране на мебели и почувства непреодолимо желание да стане, да намери кърпа и да започне отново да бърше повърхностите на масите и шкафовете. Което беше част от природата й, нали така?
Изруга наум и се застави да остане седнала, докато онзи ужасен разговор с Тормент звучеше в съзнанието й отново и отново.
В първия момент, след като той си тръгна, изпадна в шок, но после я завладя гняв.
В действителност едва тази вечер чу думите му. И като се имаше предвид, че беше заобиколена от доказателства за поведението си, й беше трудно да оспори думите му. Той имаше право. Въпреки че се бе изразил изключително жестоко, Тормент беше прав.
Макар да беше вършила всичко с цел да служи на другите, «задълженията» й бяха не толкова покаяние, колкото самонаказване. Всеки път щом почистеше след другите или склонеше глава под качулката си, или се свиваше, за да остане незабелязана, болка на удовлетворение пробождаше сърцето й, появяваше се мъничка рана, която зарастваше почти мигновено.
Десет хиляди пробождания през толкова много години, че не можеха да се преброят.
В действителност никоя от Избраниците не я караше да почиства след нея. Нито дори Скрайб Върджин. Правеше го по своя инициатива, като принизяваше собственото си съществуване до това на нищожна слугиня, свеждаща глава и търкаща с парцала в продължение на стотици години.
И всичко това заради...
Образът на симпата отново изникна в съзнанието й и за един кратък миг тя си припомни миризмата му и усещането за хлъзгавата му кожа, както и вида на ръцете му с шест пръста върху плътта й.
Буцата в гърлото й нарастваше все повече, но тя отказа да се поддаде. И без това през годините бе придавала на него и на тези спомени твърде голямо значение.