Изведнъж си представи себе си в една от стаите в дома на баща си точно преди да бъде отвлечена — видя се как дава нареждания на догените, вечно недоволна от всичко, което я заобикаляше.
По свой избор се превърна от дама в прислужница, преминавайки от едната крайност в другата, от абсолютно превъзходство до тази самоналожена малоценност. Онзи симпат беше свързващият елемент, жестокостта му събра двата края на спектъра и в съзнанието й едното се преля с другото. Трагедията заличи аристократичните й права и остави след себе си една съсипана жена, която превърна страданието в свое ежедневие.
Тормент беше прав — оттогава насам не спираше да се самонаказва... и отказът й да приеме лекарства по време на периода й на нужда беше част от всичко това. Предпочете болката така както си избра това ниско обществено положение и така както се отдаде на мъжа, който никога не би могъл да бъде неин.
Аз те използвах, но единствената, извлякла облага, си ти. Бог е свидетел, че мен това не ме доведе доникъде. Добрата новина е, че всичко това ще ти даде чудесно извинение да се тормозиш още повече.
Потребността да се захване с мръсотия от какъвто и да било характер, да търка, докато по челото й не избият капки пот, да се труди, докато болките в гърба и крака станат нетърпими, беше толкова силна, че й се наложи да се вкопчи в креслото, за да се задържи на мястото си.
— Мамен?
Тя се извърна и се постара да се измъкне от този водовъртеж.
— Как си, дъще?
— Съжалявам, че се забавих. Днес беше... натоварено.
— О, всичко е наред. Да ти предложа ли нещо. — спря се. —Аз.
Силата на навика беше огромна и тя усети как отново се вкопчва в стола.
— Всичко е наред, мамен — промърмори Хекс. — Не е нужно да ме обслужваш. Всъщност не искам да го правиш.
Есен хвана с треперещата си ръка края на плитката си.
— Тази вечер се чувствам доста унила.
— Усещам го — Хекс пристъпи към нея, а облеченото й в кожа тяло беше така силно и излъчващо увереност. — И съм наясно защо, така че не се налага да обясняваш. Ще бъде добре просто да махнеш с ръка на миналото. Трябва да го сториш, ако искаш да продължиш напред с живота си.
Есен съсредоточи вниманието си върху тъмните прозорци, като си представяше реката отвъд тях.
— Не знам какво да правя със себе си, ако не служа.
— Именно това се налага да разбереш. Какво ти харесва, къде би желала да отидеш, как да запълваш нощите си. Такъв е животът, ако имаш късмет.
— Вместо възможности виждам само празнота. Особено без.
Не, нямаше да мисли за него. Тормент даде ясно да се разбере какво представляваше връзката им.
— Има нещо, което вероятно трябва да знаеш — заяви дъщеря й. — За него.
— Произнесох ли името му?
— Не се налага. Чуй, той.
— Не, не ми казвай. Между нас няма нищо — най-скъпа Скрайб Върджин, така я болеше да го каже. — И никога не е имало. Така че няма нужда да научавам каквото и да било за него.
— Изпразва къщата, тази, в която са живели с Уелси. Прекарал е предишната нощ да опакова вещи и да ги раздава, мебелите са подготвени за изнасяне. Ще я продава.
— Ами. Браво на него.
— Ще дойде да те види.
Есен скочи от креслото и се втурна към прозорците, а сърцето й заблъска в гърдите.
— Откъде знаеш?
— Каза ми го преди малко, когато отидох да докладвам на краля. Иска да ти се извини.
Есен опря пръсти в студеното стъкло и възглавничките им бързо изтръпнаха.
— Питам се, за какво по-точно. За това, че беше прав? Или може би за това, че беше откровен и призна за липсата си на чувства към мен? Обясни ми, че съм само инструмент да освободи любимата си. И двете неща са истина и по тази причина няма за какво друго да се извинява освен за тона си.
— Наранил те е.
— Не повече, отколкото съм била наранявана и преди — Есен отдръпна ръце от прозореца и започна да ги разтрива, за да ги стопли. — Пътищата ни се пресякоха на два пъти в живота ни и не бих казала, че изпитвам потребност да поддържаме контакт. Макар преценката му за характера и недостатъците ми да е вярна, няма нужда да ми бъде разяснявана отново, пък макар и разкрасена с думи като «съжалявам», които нищо не значат. Подобна откровеност се запомня още при първия път, когато е изречена.
Последва дълго мълчание.
— Както знаеш — заговори тихо Хекс, — двамата с Джон имахме проблеми. Големи трудности, с които не можех да се примиря, макар да го обичам. Наистина мислех, че всичко е свършило. Онова, което ме убеди в противното, са не думите му, а делата му.