Гласът на Тормент се върна:
Пределно наясно си, че единствената причина, поради която съм с теб, е да измъкна Уелси от Междувремието.
— Има една разлика, дъще моя. Твоят спътник е влюбен в теб, а в крайна сметка това е най-важното. Дори Тормент да остави своята шелан да си тръгне, никога няма да заобича мен.
Добрата новина е, че всичко това ще ти даде чудесно извинение да се тормозиш още повече.
Не — каза си Есен. — Приключих с това. Време беше за ново начало.
И макар Есен да нямаше представа какво да е то, вярваше, че ще го открие.
— Чуй, трябва да тръгвам — каза Хекс. — Но се надявам да не се забавя. Ще се върна при първа възможност.
Есен хвърли поглед през рамо.
— Не бързай заради мен. Трябва да свикна да бъда сама и може да започна да се уча още тази нощ.
Хекс напусна хижата и заключи внимателно след себе си, като си пожела да можеше да стори за майка си нещо повече от това, да я залости вътре. Желанието на Есен за ново начало беше екстремално. Емоционалната й решетка беше обърната с главата надолу.
Но пък така се случваше, като придобиеш ясна представа за себе си след цяла вечност.
Състоянието не беше приятно. А в такъв момент да оставиш някого сам... но Есен имаше право. В живота на всеки настъпваше период, когато той осъзнаваше, че колкото и усърдно да бяга от себе си, където и да отиде, същността му го следва: пристрастията и пороците бяха просто начин да се маскират неприятните, но безспорни истини.
Майка й имаше нужда от малко време насаме. Време да помисли. Време да открива. Време да прости... и да продължи напред.
Колкото до Тормент, част от Хекс наистина искаше да му даде да се разбере заради онова, което бе казал на майка й. Само че го беше видяла и знаеше, че дори да го фрасне в челюстта, болката нямаше да представлява нищо в сравнение с душевните му терзания. Беше й трудно да прецени доколко те бяха свързани с Есен и доколко с Уелси. Инстинктът й подсказваше обаче, че скоро щеше да научи. Опразването на къщата и раздаването на дрехите на Уелси бе само началото.
Краят на играта беше очевиден.
После щяха да научат колко държи на Есен.
В този момент Хекс се дематериализира на изток. Беше прекарала целия ден в района около дома на Кор, но никога не се приближи на по-малко от четиристотин метра разстояние. Емоционалната му решетка стана ясно доловима веднага щом влезе в обхвата й, но тя се постара да проучи и войниците му, преди да се отправи на север към имението и да докладва на краля.
Сега отново се върна под булото на нощта, движейки се бавно през гората, пуснала в действие инстинктите си на симпат. Докато се приближаваше към мястото, където емоционалните решетки се концентрираха през деня, тя се дематериализираше през сто метра, без да бърза, като използваше боровете за прикритие. Боже, такива ситуации наистина я караха да цени вечнозелената растителност — масивните им корони не само я прикриваха, но й осигуряваха непокрита със сняг земя, в която стъпките й не личаха, докато се придвижваше от ствол към ствол.
Празната фермерска къща, до която стигна, беше точно онова, което очакваше. Изградена от грубо издялани камъни, тя беше стабилна и имаше малко прозорци — идеалният бункер. Иронията беше в това, че с натрупания сняг върху покрива и със симпатичните си комини къщата приличаше на коледна картичка.
Огледа се наоколо, а паркираният наблизо миниван й се стори някак не на място, нежелан елемент от модерния живот в определено старовремска картина. Същото важеше и за електрическите кабели, които бяха свързани със задния ъгъл на къщата.
Хекс мина предпазливо отзад. Нямаше как да знае дали се подава електричество. Вътре не светеха лампи, къщата беше тъмна като вътрешността на череп.
Последното, което желаеше, беше да задейства алармена инсталация.
Бърз поглед към прозорците я накара да се намръщи.
Нямаше капаци, освен ако не се намираха от вътрешната страна, и по-важното, нямаше стоманени решетки. Но пък от друга страна, вероятно се бяха постарали повече с подземието.
Обиколи къщата, като надничаше през всеки прозорец, а после се дематериализира на покрива, за да провери капандурите над третия етаж.
Съвсем празно, каза си тя и отново се намръщи. И не добре укрепено.
Обратно на земята, извади двата си пистолета, пое си дълбоко въздух и... Прие форма вътре в къщата, готова да атакува, застанала с гръб към ъгъла на празна и прашна дневна, насочила пистолетите си напред.
Първото, което забеляза, беше, че въздухът вътре беше също толкова студен, колкото и навън. Нима нямаха отопление?