Второто беше, че нямаше и помен от аларма.
Трето, отникъде не се появи никой, готов да брани територията си.
Това не опростяваше чак толкова нещата обаче. Най-вероятно просто не ги беше грижа за етажите над земята.
Тя внимателно се дематериализира на прага на следващото помещение. И после на още едно. Логичното местонахождение на стълбата към мазето беше кухнята и ето че я откри точно там, където очакваше.
Каква изненада — на вратата, която я спираше да проникне в мазето, се мъдреше чисто нова ключалка от мед.
Отне й пет минути да се справи с нея и дотогава вече беше изнервена до крайност. На всеки шейсет секунди спираше и се ослушваше внимателно, въпреки че симпатските й сетива работеха с пълна сила, защото беше оставила шиповете си в хижата.
Когато най-накрая приключи с ключалката и открехна вратата, тя се засмя сухо — пантите изскърцаха толкова шумно, че можеха да събудят мъртвец. Изпитан стар метод и тя беше склонна да се обзаложи, че нито една врата или прозорец в къщата не бяха смазани; вероятно и стълбите скърцаха като костите на стара жена, ако стъпиш на тях. Да, точно както в епохата преди откриването на електричеството добрият слух и несмазаните панти представляваха алармена система, която не се нуждаеше от батерии или захранване.
Захапа фенерчето си със зъби, за да има възможност да държи оръжие във всяка ръка, и заоглежда, доколкото можеше, грубата дървена стълба. Подът беше от трамбована пръст и тя се дематериализира долу, като мигом зае отбранителна позиция.
Много легла: три двуетажни и едно единично до тях.
Дрехи с големи размери. Свещи за осветление. Кибрити. Четива.
Зарядни устройства за мобилни телефони. Едно за лаптоп. И това беше всичко.
Нямаше оръжия. Нямаше електроника. Нищо, което да послужи за идентификация.
Но пък, от друга страна, шайката копелета бяха нещо като номади, така че естествено личните им вещи бяха малко на брой и леснопреносими. Това бе и една от причините да са толкова опасни. Можеха да променят местонахождението си за отрицателно време, без да оставят видими следи.
Това обаче определено беше тайното им убежище, мястото, на което бяха относително уязвими през деня, но те го бяха укрепили както трябва — стените, таванът и вътрешната страна на вратата бяха покрити със стоманена мрежа. Нямаше друг начин да проникнеш вътре или да излезеш навън освен през отвора горе.
Тя закрачи бавно, търсейки тайни врати, вход към тунел, каквото и да е.
Имаха нужда от склад за муниции някъде тук. Колкото и мобилни да желаеха да бъдат, нямаше начин да излизат навън нощ след нощ, купувайки си патрони, които да стигнат само до изгрева.
Нужно им беше скривалище.
Насочи вниманието си към единичното легло и предположи, че принадлежи на Кор, водача на бандата. Не беше нужно да си гений, за да се сетиш, че ако съществуваше тайник, щеше да е някъде наблизо. Той беше подозрителен по природа и не би се доверил стопроцентово дори на собствените си войници.
Освети леглото с фенерчето и започна да търси задействащ механизъм за аларма, бомба или капан. Не откри нищо подобно и временно прибра пистолетите си, вдигна металната рамка на леглото и я отмести настрана. Извади от джоба си миниатюрен ръчен детектор за метал, прегледа пода и...
— Здравейте, момчета — промърмори.
Малкият уред показа очертанието на идеално оформен правоъгълник с размери около сто и двайсет на осемдесет сантиметра. Коленичи и разрови с един от ножовете си почвата. Каквото и да имаше, беше заровено дълбоко.
Хекс замръзна на място, тъй като острият й слух я информира за спирането на кола. Не беше някой от бандата обаче. Емоционалната решетка беше твърде проста.
Може би доген, доставящ провизии?
Изтича нагоре по стълбите, затвори вратата, доколкото това беше възможно, без да я заключва и се върна до закопания сандък. Действаше три пъти по-бързо, като едновременно с това се ослушваше за скърцане на първия етаж. Използва ножа си, за да проучи пръстта от дългата страна на разровения правоъгълник за евентуално наличие на дръжка. Не откри нищо и повтори същото откъм късата страна.
Бинго. Разчисти пръстта и стисна халката, тикна фенерчето обратно между зъбите си и дръпна с всички сили. Капакът тежеше колкото капак на кола и тя потисна един напрегнат стон.
Арсенал, и то какъв.
В големия сандък имаше пистолети, пушки, ножове, патрони, принадлежности за почистване. Всичко беше спретнато подредено и защитено от влагата.
Наред с всичко друго имаше и черен калъф за пушка. Тя го извади и го положи на земята пред себе си. Погледна ключалката и изруга. Активираше се с пръстов отпечатък. Както и да е. Проклетото нещо беше достатъчно голямо да съдържа един или два снайпера. Така че тръгваше с нея.