С бързи и уверени движения тя затвори капака, изрита пръстта обратно върху него и заглади повърхността, та да изглежда добре отъпкана. Да прикрие следите си, й отне по-малко време, отколкото очакваше, и преди да се усети, връщаше леглото на мястото му.
Вдигна калъфа с лявата си ръка и се ослуша. Прислужницата сновеше на горния етаж, решетката й беше също така безлична, както когато пристигна.
Хекс се озърна и си каза, че е малко вероятно жената да разполага с ключ за мазето. Кор беше прекалено потаен, за да допусне такова нещо. Но все пак не беше безопасно просто да се мотае тук. Дори прислужницата да се грижеше само за горните етажи, някой от копелетата можеше да пострада на бойното поле във всеки един момент и макар Хекс да не се притесняваше да се бие с когото и да било от тях, ако търсената пушка наистина се намираше в този калъф, трябваше незабавно да изнесе оръжието.
Време беше да каже «здрасти».
Дематериализира се до върха на стълбището, а тежестта й върху най-горното стъпало го накара да изскърца. Прислужницата извика от другата страна.
— Господине? — Последва пауза. — Почакайте, ще заема нужната поза.
За какво говореше, по дяволите?
— Готова съм.
Хекс стисна топката на вратата, отвори и пристъпи навън в очакване да види нещо в стил Кама Сутра. Вместо това възрастната жена стоеше в ъгъла на кухнята с лице към стената, закрила очи с ръце.
Не искат да ги види, за да не може да ги идентифицира, помисли си Хекс. Умно. Много умно.
И извънредно удобно, тъй като нямаше да й се налага да губи ценни минути да бърника в съзнанието на жената. Освен това въпросната «поза» щеше да спаси живота й, когато по-късно Кор установеше, че докато ги е нямало, някой е проникнал в бърлогата им.
Ако никога не виждаш никого, няма начин да бъдеш обвинена, че прикриваш неканен гост.
Хекс затвори вратата и ключалката щракна. После мигом се дематериализира с калъфа, притиснат към гърдите й. Добре, че не беше твърде тежък.
И с малко повече късмет тази нощ Вишъс нямаше да е дежурен.
68.
В имението на Братството Тор задържа отворена вратата към сутерена и се отдръпна встрани да пропусне Джон, който заслиза по стълбите.
Докато го следваше, Тор усещаше тялото си сковано, особено в гърба и раменете. Но вечерните му тренировки като разносвач на мебели бяха приключили. След един финален тричасов маратон тази вечер къщата им беше окончателно опразнена и предстоеше да бъде обявена в системата на Колдуел за продажба на недвижими имоти. Фриц се беше срещнал с брокера през деня и цената, на която се бяха спрели, бе амбициозна, но не и налудничаво висока. И ако се налагаше да плаща разноските по къщата още един-два месеца или дори цялата пролет, това го устройваше.
Междувременно мебелите и килимите бяха преместени в гаража на имението — картините, гравюрите и рисунките с туш бяха в климатизираната част на тавана; кутията с бижута се намираше в дрешника на Тор, над сватбената рокля.
Така че... всичко беше приключено.
След като се спуснаха по стълбите, двамата с Джон поеха с решителна крачка през едно обширно помещение покрай масивния котел, който не само произвеждаше достатъчно топлина за подгряване на основната сграда, а заплашваше да опече лицето и тялото на всеки, който навлезеше в неговата орбита.
Продължиха напред, стъпките им отекваха шумно, а въздухът ставаше все по-хладен, докато се отдалечаваха от котела.
Вече бяха във вътрешната част на сутерена, който бе разделен на складови помещения, едно от които скоро щеше да приеме мебелите му, а другото беше личната работилница на Ви.
Не, не за онзи вид работа.
За това използваше пентхауса.
Тук долу беше ковачницата на Вишъс.
Шумът от огнедишащото чудовище на брата отначало приличаше на тихо ръмжене, но когато завиха зад последния ъгъл, той се засили достатъчно, че да погълне звука от стъпките им. Всъщност единственото, което надвишаваше грохота, бяха ударите от чука на Ви върху нагорещения метал.
Когато прекрачиха прага на каменното помещение, завариха Ви в разгара на работата му, с голи гърди и рамене, лъснали на оранжевата светлина на пламъците, с ритмично напрягащи се мускули на ръката, с която замахваше отново и отново. Беше яростно съсредоточен, а така беше и редно. Острието, в което щеше да се превърне това парче метал, щеше да е отговорно както за опазването на живота на притежателя му, така и за смъртта на врага.