— Моята шелан и аз те подкрепяме. Носи го по време на церемонията, за да знаеш, че моята кръв, тялото ми и биещото ми сърце са твои.
Джордж се размърда и размаха опашка, сякаш да подкрепи казаното от господаря му.
— По дяволите.
Този път Тор беше този, който обви с ръце брата, и му бе отвърнато с рязка и властна прегръдка.
След като Рот и Джордж си тръгнаха, Тор се облегна от вътрешната страна на вратата.
Последното почукване беше тихо.
Изпъна тяло, поне да прилича на мъж, макар отвътре да се чувстваше като ревлива жена, отвори и се озова лице в лице с Джон Матю, застанал в коридора.
Момчето не си направи труда да заговори на езика на жестовете. Той хвана ръката на Тор, стисна я и в нея се озова… пръстенът на Дариъс.
— Той би искал да е тук и да те подкрепи — изписа Джон. — Този пръстен е единственото, което имам от него. Знам, че той би искал да го носиш на церемонията.
Тор се взираше в герба, гравиран в ценния метал, и си
спомни за своя приятел, своя ментор, единствения баща, който беше имал.
— Това означава за мен. повече, отколкото можеш да си представиш.
— Ще бъда редом с теб — изписа Джон. — През цялото време.
— И аз ще съм до теб, синко.
Прегърнаха се и Тор затвори тихо вратата. Върна се до леглото, огледа символите от братята си. и знаеше, че когато се озовеше пред огромното изпитание, всички те щяха да са с него — не че някога бе имал съмнения по този въпрос.
Ала във всичко това нещо липсваше.
Есен.
Той имаше нужда от братята си. Имаше нужда от сина си. Ала имаше нужда и от нея. Надяваше се онова, което й бе казал, да е достатъчно, но имаше ситуации, в които стигаш до точка, от която няма връщане назад, рани, които никога не заздравяват.
А и може би тя имаше известно право за това с цикъла.
И все пак той се молеше нещата помежду им да не свършат дотук. Молеше се от все сърце.
Стоейки в стаята на Тор, Ласитър остана невидим. И добре, че го стори. Това влизане и излизане на мъже беше твърде мъчително. Цяло чудо бе как Тор го понесе, без да се разпадне.
Но най-сетне нещата си идваха по местата, каза си ангелът. След всичко най-после поемаха в правилната посока.
Беше прекарал предишната нощ и целия ден с извънредно мълчаливата Есен и по залез-слънце я беше оставил на мислите й, като се уповаваше на факта, че тя си припомняше отново и отново посещението на Тор и откриваше единствено искреност в думите му.
Ако тя се появеше тази вечер, той щеше да е свободен да се върне у дома. Щеше да е успял. Хубаво де, добре, те бяха успели. Истината бе, че той изпълняваше само ролята на страничен играч в делата им... само дето страшно много държеше и на двама им. И на Уелси също.
Недалече от него, Тор отиде до дрешника и видимо се опита да се стегне. Извади бяла роба, облече я и се върна до леглото да я препаше с великолепната панделка, донесена от Фюри. След това взе сгънатия пергамент, връчен му от Зи, затъкна го в панделката, сетне препаса белите кании и пъхна в тях красивите черни кинжали, изработени от Ви. Пръстенът с герба отиде на средния пръст на лявата му ръка, а черният диамант — на палеца на дясната ръка, с която се биеше.
С несвойствено чувство за добре свършена работа, Ласитър се замисли за всичките месеци, откакто се бе завърнал отново на земята. Припомни си как заедно с Тор и Есен бяха полагали усилия да спасят жената, която на свой ред. вярно, по различен начин, щеше да освободи всеки един от тях.
Да, Създателят беше наясно какво предстои, когато му възложи тази задача: Тор вече не беше същият. Есен не беше същата.
Самият Ласитър не беше същият, беше му просто невъзможно да се изолира от случващото се, да остане безразличен, да се държи, сякаш всичко това е без значение. А най-странното беше, че вече нямаше желание да се оттегли.
Помисли си, че много чистилища щяха да бъдат опразнени тази вечер и в буквалния, и в преносния смисъл — когато Уелси преминеше в Небитието, той най-сетне щеше да излезе от затвора си. А нейното освобождаване щеше да снеме бремето на Тор, така че и двамата щяха да са свободни.
Колкото до Есен, при добро развитие на нещата тя щеше да си позволи да обича един достоен мъж и на свой ред да бъде обичана, така че след всичките си години на страдание най-после можеше да започне да живее отново; щеше да бъде преродена, възкресена, да се завърне от мъртвите.
Ласитър се намръщи и в главата му зазвънтя странна аларма. Огледа се и почти очакваше да види лесъри, промъкващи се в имението или приземяващи се в градината от хеликоптери. Но не.