— Това ни прави двама.
Потънаха в мълчание, а Тор се взря в дребната фигура, седнала неподвижно до него. Разделяше ги малко повече от метър, всеки се беше настанил пред едно от бюрата на летописците. Но някак изглеждаха по-близо един до друг.
— Свали си качулката пред мен — Ноуан се поколеба, а той добави: — Видяла си най-важното в живота ми, а аз искам да видя очите ти.
Тя вдигна бледите си ръце и те потрепериха леко, докато сваляше качулката.
Не погледна към него. Вероятно не можеше.
Той огледа напълно безпристрастно впечатляващите й черти.
— Защо винаги я носиш?
Тя пое дълбоко въздух, а робата се повдигаше и спускаше по начин, който му припомни, че все още е гола под нея.
— Кажи ми — настоя.
Тя изправи рамене, а той си помисли, че който смята тази жена за слаба, би трябвало да преразгледа преценката си.
— Това лице — тя посочи съвършената линия на челюстта и високите си скули — не олицетворява истинската ми същност. Ако околните имат възможност да го виждат, ще се отнасят към мен по различен начин, който не би бил уместен. Дори Избраниците го правеха. Покривам го, защото не го ли сторя, значи, разпространявам лъжа. И дори тя да тормози само мен, достатъчно е.
— Представяш нещата по интересен начин.
— Обяснението не е ли задоволително?
— Задоволително е — когато тя понечи да сложи качулката на мястото й, той се протегна и хвана ръката й. — Ако обещая да забравя образа ти, ще я оставиш ли свалена? Когато се прикриваш, не успявам така добре да преценя емоциите ти, а в случай че не си забелязала, не разговаряме за неща като времето.
Тя задържа дланта си върху плата, сякаш бе неспособна да я отдели от там. А после прикова поглед в него с такава прямота, че той потръпна.
Това беше първият път, когато изобщо го бе погледнала.
Заговори със същата откровеност.
— За да сме наясно, аз нямам никакъв интерес към който и да било мъж. Сексуално съм отвратена от всички мъже, включително и от теб.
Той прочисти гърло. Подръпна тениската си. Размърда се на стола си.
После бавно пое въздух с облекчение. Ноуан продължи:
— Ако съм те обидила.
— Не, ни най-малко. Знам, че не е нищо лично.
— Наистина не е.
— Честно казано, това. улеснява нещата. Защото аз се чувствам точно по същия начин.
При тези му думи тя взе, че се усмихна леко.
— Като две капки вода сме.
Останаха смълчани за известно време. Докато той не произнесе внезапно:
— Все още съм влюбен в моята шелан.
— И защо да не си? Била е прекрасна.
Той почувства, че се усмихва за първи път от. толкова дълго време.
— Не беше само външността й. Всичко у нея беше прекрасно.
— Личеше от начина, по който я гледаше. Беше така запленен.
Той взе едно перо и заоглежда тънкия му остър писец.
— Боже. Толкова се притеснявах в нощта на обвързването ни. Желаех я така отчаяно и не можех да повярвам, че наистина ще ми принадлежи.
— Уговорено ли беше?
— Да, от моята мамен. Баща ми не се интересуваше от подобни неща, нито пък от мен, като стана дума. Но майка ми се грижеше добре за всичко, доколкото й беше възможно. И беше права. Знаеше, че ако си намеря добра жена, ще съм се уредил за цял живот. Или поне… такъв беше планът.
— Тя жива ли е?
— Не, и се радвам, че не е. Не би… харесала нищо от случващото се.
— Ами баща ти?
— Той също е покойник. Не ме признаваше, докато не се запъти към гроба. Шест месеца преди да умре, ме повика при себе си и аз нямаше да отида, ако не беше Уелси. Тя ме придума и се оказа права. Отново официално ме призна за свой син на смъртното си ложе. Не знам защо беше така важно за него, но се случи.
— Ами Дариъс? Не съм го виждала наоколо.
— Беше убит от врага. Точно преди да се случи това с Уелси — тя ахна и вдигна ръка към устата си, а той кимна. — Наистина беше същински ад.
— Съвсем сам си — произнесе тихо тя.
— Имам братята.
— Допускаш ли ги до себе си?
Той се засмя леко и поклати глава.
— Бива си те с въпросите.
— Съжалявам, аз.
— Не, не се извинявай — той остави перото обратно на стойката му. — Допада ми да разговарям с теб.
Долови изненадата в собствения си тон и се засмя рязко.
— Боже, тази вечер се държа като същински чаровник — шляпна се по бедрата, за да приключи разговора, и се изправи с помощта на патерицата. — Виж, също така дойдох тук, за да направя малко проучване. Знаеш ли къде е библиотеката? Проклет да съм, ако имам представа къде да я търся.
— Да, разбира се — тя стана и намести качулката обратно на главата си. — Ще те заведа.