Дълбоко в студената и сурова сърцевина на Колдуел, Кор преследваше един самотен лесър.
Крачейки по неугледната увехнала трева на парка, той се движеше тихо зад немъртвия с косата в ръка и тяло, готово за атака. Лесърът се беше отделил от групата, която той и неговата шайка копелета нападнаха по-рано.
Явно беше ранен и черната му кръв оставяше диря, която, както се оказа, беше повече от очевидна.
Кор и войниците му убиха останалите лесъри още в пряката; после си взеха сувенири според разпореждането на Кор, а той самият се отдели, за да издири този самотен беглец. В същото време Троу и Зайфър се върнаха при ателието за татуировки, за да подготвят жените за храненето, а братовчедите се прибраха в базовия лагер, за да се погрижат за раните си.
Може би ако се отървяха бързо от жените, щяха да открият още някой вражески отряд преди изгрева. Макар «отряд» да не беше точната дума. Звучеше твърде професионално. А настоящите новобранци нямаха нищо общо с онези от Древната страна, когато войната там беше все още в разгара си. Бяха току-що приети, дори не бяха избледнели напълно, а освен това нямаха вид, че са достатъчно добре организирани или способни да действат съвместно по време на схватка. И на всичкото отгоре оръжията им бяха до голяма степен типични за уличните банди — макетни ножчета, автоматични ножове, бухалки. Малкото налични огнестрелни оръжия бяха събрани оттук-оттам и в повечето случаи бяха с лоши мерници.
Представляваха окомплектована на бърза ръка армия, чиято основна сила явно се състоеше в нейната многобройност. И братята не успяваха да ги победят? Какъв позор.
Кор насочи вниманието си обратно към жертвата и започна да скъсява дистанцията. Беше време да довърши започнатото. Да се нахрани. И да се върне обратно на бойното поле.
Районът, в който навлязоха, се намираше близо до реката и беше твърде осветен за вкуса на Кор. Освен това пространството беше прекалено открито — осеяно с маси за пикник и кръгли кошчета за боклук, то не предлагаше кой знае каква защита срещу любопитни очи, но пък нощта беше достатъчно студена, та да държи хората по домовете им. Разбира се, винаги се намираше по някой бездомник. Но за щастие, обикновено те се интересуваха само от собствения си свят, а когато станеха свидетели на нещо, никой не им вярваше.
Лесърът пред Кор вървеше по една асфалтирана пътека, която вместо към спасение, го водеше към гибел. Започна да се олюлява ту на една, ту на друга страна и протегна безцелно едната си ръка, за да запази равновесие, което все му се изплъзваше, докато другата държеше притисната към тялото си. Ако продължаваше така, щеше да се строполи, и тогава цялото удоволствие отиваше на кино.
Редом с приглушените звуци на нощта се чу ридание.
И после още едно.
Плачеше. Проклетото създание плачеше като жена.
Гневът на Кор се надигна с такава сила, че едва не го задави. Внезапно прибра косата на мястото й и измъкна кинжала си.
Онова, на което преди гледаше просто като на работа, сега беше станало нещо лично.
Със силата на мисълта си накара лампите на високите стълбове пред и зад убиеца да угаснат една по една. Тъмнината започна да поглъща нещастната твар и накрая въпреки слабостта и болката си той забеляза, че времето му е дошло.
— О, по дяволите, не. — лесърът се завъртя в светлината, хвърляна от последната лампа. — Боже, не.
Лицето му беше изключително бяло, като че носеше сценичен грим, но не защото е бил убиец достатъчно дълго, че да се обезцвети. Млад, едва осемнайсет или двайсетгодишен, той имаше татуировки по шията и ръцете си и доколкото Кор си спомняше, беше се представил доста добре с ножа, макар по време на ръкопашния бой да стана ясно, че повече разчиташе на инстинкта си, отколкото на някакво обучение.
Ясно, че в предишния си живот е бил агресивно копеле; първоначалната му демонстрация на сила показа, че е свикнал на противници, които отстъпват при първия удар. Обаче времето на силата и егото му бе изтекло и тези жалки сълзи показваха истинската му същност.
Когато последната лампа над него угасна, той изпищя.
Кор нападна с безпощадна мощ, оттласна масивното си тяло във въздуха и се вкопчи в лесъра, поваляйки го на тревата. Натисна с длан лицето му и заби кинжала си в рамото му, после дръпна рязко, разрязвайки сухожилия и мускули и разцепвайки костта. Блъсна го горещият дъх на създанието, когато то изпищя отново — поредното доказателство, че дори немъртвите имат рецептори за болка.
Кор се наведе и долепи уста до ухото на мъжа.
— Плачи, момче. Плачи за мен. Силно, докато останеш без дъх.