— Седни, моля те — тя го дърпаше с все сила. — Седни.
Той се отпусна и пейката, дотътрена от нея, пое тежестта му.
— Възможно ли е — изрече задавено — просто да са забравили да го запишат?
Нямаше нужда Ноуан или който и да било друг да отговаря на този въпрос. Работата на Самотните летописци беше свята, нещо, в което не си позволяваха грешки. А пропуск от този род би представлявал голяма грешка.
Гласът на Ласитър почука на една врата в главата му. Затова дойдох. Тук съм, за да ти помогна, да помогна на нея.
— Налага се да се върна в имението — промърмори Тор.
Следващият му ход бе да се изправи на крака, но това не мина много успешно. Комбинацията от внезапно обзелата го слабост и проклетата рана на крака му го запрати към една от етажерките и той се блъсна с рамо в така внимателно подредената редица от книги. В следващия момент сякаш подът бе издърпан изпод краката му и той полетя.
Нещо дребно и меко попречи на свободното му падане.
Беше тяло. Миниатюрно женско тяло с ханш и гърди, които изведнъж почувства шокиращо ясно въпреки замайването си.
Образът на Ноуан в басейна, голото й и блестящо от водата тяло, мигом експлодира в мозъка му като противопехотна мина с такава сила, че детонацията разби всичко, което го ръководеше.
Случи се мигновено — контактът, споменът. ерекцията.
В кожените му панталони членът му се уголеми до крайност. Без извинения.
— Нека ти помогна отново да седнеш — долетя гласът й до него, сякаш от огромно разстояние.
— Не ме докосвай — избута я и се запрепъва в противоположната посока. — Не се доближавай до мен. Аз. не съм на себе си.
Докато вървеше, залитайки покрай рафтовете, той не можеше да диша, не можеше. да се понася.
В мига, щом излезе от библиотеката, напусна Светилището и се насочи към спалнята си в имението. Когато се озова там, все още беше с ерекция.
Хвърли поглед към ципа си в опит да намери някакво обяснение. Може би беше развил аневризъм. Аневризъм в пениса. Или може би. По дяволите.
Нямаше начин да е привлечен от друга жена. Той беше обвързан мъж, по дяволите.
— Ласитър — озърна се из стаята. — Ласитър!
Къде беше проклетият ангел?
— Ласитър! — изрева.
Когато не последва отговор, нито пък някой влетя през вратата, той се оказа съвсем сам. с надървения си член. Гневът сви ръката му в юмрук.
Със свирепо замахване той се фрасна там, където най болеше, право в топките.
— Проклятие!
Като че го бяха ударили с гюле, небостъргачът между краката му мигом беше повален, а на него му се прииска да заръфа килима от болка.
Повдигаше му се и се мъчеше да се изправи на колене, като едновременно с това се чудеше дали не си е причинил вътрешни увреждания.
Между стоновете му някой произнесе сухо:
— Това сигурно боли — пред насълзените му очи се появи лицето на ангела. — Ако го погледнем от положителната страна, вероятно ще можеш да изпълняваш сопранови арии.
— Какво... — беше му трудно да говори. Но също така му беше трудно и да диша. И всеки път щом се закашляше, се чудеше дали топките му няма да изскочат от гърлото. — Кажи ми. Междувремието.
— Искаш ли да почакаш, докато отново можеш да си поемеш въздух?
Тор протегна ръка и сграбчи ангела за бицепса.
— Кажи ми, кучи син такъв!
Всеизвестна истина сред мъжете беше, че всеки път щом видиш как удрят някого в топките, и ти изпитваш лека фантомна болка в собствения си комплект.
Когато Ласитър приклекна до сгърченото тяло на Тормент, той самият се чувстваше леко зашеметен и притисна за кратко висящото между краката си — просто за да успокои момчетата долу, че какъвто и бунтар да беше, някои неща продължаваха да са святи.
— Кажи ми!
Впечатляващо беше, че все пак успяваше да събере сили да крещи. И опцията «може би по-късно, когато се възстановиш» не стоеше на дневен ред с тип, който беше способен да се фрасне така.
Също така нямаше смисъл да смекчава нещата. Никак дори.
— Междувремието не се намира под властта на Скрайб Върджин или Омега. То е територия на Създателя. И преди да попиташ, той е Създателят на всичко. На вашата Скрайб Върджин, на Омега, на всички. Съществуват няколко начина да се попадне там, но причината обикновено е, че не освобождаваш някого или някой не освобождава теб.
Тор остана смълчан, а Ласитър разпозна у горкото копеле белезите на мозъчна свръхактивност и му дожаля.
Положи длан на рамото му и заговори кротко:
— Дишай заедно с мен. Хайде, ще го направим заедно. Нека за минута просто да подишаме.
Останаха така дълго време — Тор лежеше свит на кълбо, а Ласитър се чувстваше като глупак.