През дългия си живот беше ставал свидетел на страдание под всякаква форма. Болести. Осакатявания. Разочарования с епични мащаби.
Докато се взираше в протегнатата си ръка, осъзна, че е останал напълно дистанциран от всичко това. Беше видял твърде много подобни сцени и самият той бе преживял много. Беше закоравял, не изпитваше никакво съчувствие.
Той бе погрешният ангел за подобна задача.
Двамата се бяха озовали в дяволска ситуация.
Тор вдигна поглед, а очите му бяха потъмнели и ако Ласитър не знаеше, че са сини, би предположил, че са черни.
— Какво бих могъл да сторя? — изстена братът.
О, боже, наистина не можеше да го понесе. Ласитър внезапно се изправи и се приближи до прозореца. Пейзажът навън беше осветен дискретно, градините бяха далече от пищния си разкош, все още в състояние на пробуждане. Пролетта представляваше студен и жесток инкубатор, до галещата топлина на лятото оставаха още месеци.
Като че цял един живот.
— Ще ми помогнеш да й помогна — произнесе дрезгаво Тор. — Така ми каза.
В последвалата тишина на Ласитър не му беше останало нищо. Нямаше глас. Нямаше дори мисли. И това се случваше въпреки факта, че ако не му хрумнеше нещо, щеше да се запъти обратно към личния си ад без надежда за избавление. А Уелси и бебето й щяха да останат блокирани в своя. И Тор в неговия.
Беше проявил такава арогантност. И през ум не му мина, че от това може да не излезе нищо. Когато му беше отправено предложението, прояви лекомислие, самоувереност и готовност да приеме възнаграждението си, което се свеждаше до свобода за самия него.
Не му дойде на ума, че задачата ще се окаже трудна. Мисълта за провал не беше засечена от радара. И не беше очаквал да дава и пет пари какво ще се случи с Уелси и Тор.
— Каза, че си тук, за да ми помогнеш да й помогна — когато не последва отговор; Тор снижи глас. — Ласитър, на колене съм пред теб.
— Да, защото топките ти са на мястото на диафрагмата.
— Ти заяви пред мен...
— И ти не ми повярва, не помниш ли?
— Видях го. В книгите в Другата страна. Тя не е в Небитието.
Ласитър устреми поглед към градините навън и се замисли колко близо до живота се намираха те — въпреки сегашния си безжизнен и неугледен вид, много скоро щяха да кипят от живот.
— Тя не е в Небитието!
Нещо го сграбчи, завъртя го и го запрати с гръб към стената с такава сила, че ако носеше крилете си, щяха да се строшат.
— Не е там!
Лицето на Тор беше изкривено. Когато ръката му стисна
Ласитър за гърлото, ангелът преживя миг на прояснение. Братът можеше да го убие тук и сега. Може би именно така щеше да се окаже отново в Междувремието. Няколко удара в главата, после може би строшаване на врата и хоп! Ти се провали. Здравей,безкрайно чистилище.
Интересно, че никога не се беше замислял за връщането си. А вероятно е трябвало.
— По-добре ще е за теб да си отвориш проклетата уста — изръмжа Тор.
Ласитър отново обходи лицето на брата с поглед, като мереше силата, криеща се в тялото му, и преценяваше градуса на яростта му.
— Обичаш я прекалено много.
— Тя е моя шелан...
— Била е. Дявол да те вземе, била е.
Последва миг на тишина. После удар и светлина. И ужасна болка. Както и леко треперене в коленете — не че Ласитър би си признал това. Кучият син го беше атакувал изневиделица.
Ласитър го отблъсна от себе си, изплю кръв на килима и се поколеба дали да отвърне. Майната им на побоищата, помисли си. Ако Създателят искаше да го призове обратно, тогава сам Той, Всевишният и Вездесъщият, трябваше да дойде за него. Нямаше да позволи Тор да му го прати с въздушна поща. Време беше да изчезва от тази стая.
Запъти се към вратата, а неясните ругатни зад гърба му бяха лесни за игнориране. Особено при положение че се чудеше дали едното от очите му не виси на оптичния нерв.
— Ласитър. По дяволите. Ласитър. Съжалявам.
Ангелът се завъртя.
— Искаш да знаеш какъв е проблемът ли? — той посочи с пръст право в лицето му. — Ти си проблемът. Съжалявам за загубата на жена ти. Съжалявам, че още си в настроение за самоунищожение. Съжалявам, че няма какво да те накара да станеш от леглото или пък да легнеш в него. Съжалявам, че имаш цирей на задника, зъбобол и възпаление на ухото. Ти си жив. Тя не е. И това, че ти си се вкопчил в миналото, държи и двама им в Междувремието.
Като възстанови дишането си, той се запъти към Тор.
— Искаш ли и написаното с дребния шрифт? Ами чуй го. Тя линее и няма да отиде в Небитието. И причината си ти. Заради това — той посочи към мършавото тяло на вампира, към превързаните му ръка и крак — тя се намира там. И колкото по-дълго се вкопчваш в нея и в някогашния си живот, във всичко, което си загубил, толкова по-малки са шансовете й да се освободи. В случая нещата са в твои ръце, не в нейни, не и в мои. Така че какво ще кажеш пак да се фраснеш сам, загубеняко?