Тор прекара трепереща ръка по лицето си, като че се опитваше да изтърка с шкурка чертите си. После притисна длан към предницата на прилепналата си тениска, право върху сърцето.
— Просто не мога да спра… само защото тялото й вече е мъртво.
— Но ти се държиш, сякаш се е случило вчера, и нямам усещането, че това ще се промени — Ласитър се приближи към леглото с разстланата върху него рокля от церемонията по обвързването им. Стисна коприната в шепа, дръпна дрехата за пищната пола и я разтърси. — Това не е тя. Гневът ти също не е тя. Сънищата ти, проклетата ти болка… нищо от това не е тя. Нея я няма.
— Знам го — тросна се в отговор Тор. — Нима мислиш, че не ми е известно.
Ласитър вдигна роклята във въздуха, а коприната се спусна надолу като дъжд от кръв.
— Тогава го кажи.
Тишина.
— Кажи го, Тор. Нека те чуя.
— Нея...
— Кажи го.
— Нея.
Когато Тор не довърши, Ласитър поклати глава и запрати роклята към леглото. Отново се запъти към вратата, като измърмори под носа си:
— Нещата не вървят наникъде. За съжаление, същото важи и за нея.
17.
С приближаването на изгрева Хекс приключи с първата си нощ на старата служба. Часовете се бяха изнизали бързо — да държиш в шах тълпи от хора, наливащи се с алкохол в затворено пространство, караше времето да лети. Беше чудесно отново да се превърне в Алекс Хес — независима жена, шеф на охраната, нищо че името, използвано за пред хората, да бе фалшиво.
Също така беше повече от фантастично Братството да не й диша във врата.
Но не така хубаво беше усещането, че всичко е някак плоско, сякаш животът й е бил подравнен с булдозер в очакване да пристигнат камионите и да се започне с павирането.
Никога не беше чувала жена да е изпитвала такова силно усещане за обвързване, но това не значеше, че както обикновено тя не е изключение. И по-важното, без Джон до нея всичко й изглеждаше като едно голямо нищо.
Бърз поглед към часовника я уведоми, че оставаше още един час пълен мрак. Щеше й се да беше дошла с мотора си и да можеше да го подкара с бясна скорост при угасен фар. Ала моторът й марка «Дукати» беше здраво заключен в гаража.
Запита се дали не съществуваше правило, което да забранява карането на мотоциклет от някоя шелан.
Вероятно не. Стига да седеше странично, да носеше предпазно облекло и подсилена каска, изработена от материал за бронежилетки, може би щяха да я оставят да направи няколко кръгчета около фонтана пред къщата. Бръм-бръм. Ура!
Излезе от офиса и го заключи със съзнанието си, за да не й се налага да се занимава с ключове.
— Здравей, Трез — подхвърли тя, когато шефът й се появи от дамската съблекалня. — Тъкмо теб търсех.
Сянката запасваше безупречната си бяла риза в черните панталони и изглеждаше малко по-отпуснат от обикновено. Миг по-късно отвътре се появи едно от работещите момичета, сияеща, като че е била ръчно полирана.
Което вероятно не беше далече от истината.
Поне изражението на момичето, показващо пълно неведение, даваше на Хекс да разбере, че Трез е бил достатъчно дискретен. Но все пак... не беше редно да се храниш там, където работиш. Можеха да възникнат усложнения.
— До утре вечер — изчурулика жената с глуповата усмивка. — Закъснявам. Имам среща с приятели.
След като момичето излезе през задната врата, Хекс изгледа Трез.
— Трябва да използваш други източници.
— Така е по-удобно и освен това внимавам.
— Не е безопасно. А и можеш да объркаш разсъдъка й.
— Никога не използвам една и съща два пъти — Трез я обгърна с ръка. — Но стига сме говорили за мен. Тръгваш ли?
— Да.
Заедно бавно се запътиха към вратата, от която момичето току-що бе излязло. Боже. отново старите времена, сякаш нищо не се беше променило от последния път, когато затвориха заедно. И все пак пленяването й от Леш се беше случило. Обвързването й с Джон се беше случило.
— Няма да те обиждам с предложение да те изпратя до дома ти — промърмори Трез.
— Искаш си краката здрави, а?
— Да. Изпълват панталоните ми идеално — той й отвори вратата, а хладният въздух нахлу вътре, все едно се опитваше да се отърве сам от себе си. — Какво да му кажа, ако се обърне към мен?
— Че съм добре.
— Добре, че лъжите не са ми никакъв проблем — тя понечи да спори, но сянката завъртя очи. — Не се хаби пред мен и не ми губи времето. Върви си у дома и се наспи. Утре нещата може да се подобрят.