Но пък в това се криеше чарът на безмълвните разсъждения. Нямаше нужда някой да научава за личните ти слабости.
И веднъж щом спреш да се вайкаш, спокойно можеш да ги запратиш във въображаемото кошче за боклук, където им беше мястото.
18.
Куин никога не го беше бивало да чака. И това, при положение че нещата се развиваха както трябва. Но след като току-що два пъти беше излъгал за местонахождението на Джон Матю, никак не беше доволен.
Застанал в близост до тайната врата под главното стълбище — та да може да изчезне в тунела, ако някой се появеше — имаше възможно най-добра видимост към фоайето. Което означаваше, че в мига щом се отвори вратата на вестибюла, можа да се наслади на удоволствието да зърне ясно абсолютно най-любимата си двойка на света: Блей и Сакстън.
Трябваше да му е ясно, че с неговия късмет това нямаше да му бъде спестено.
Блей, какъвто си беше джентълмен, задържа вратата отворена, а Сакстън пристъпи вътре, като небрежно хвърли премрежен поглед през рамо.
Боже, този вид размяна на погледи беше по-лоша, отколкото да се награбят публично.
Без съмнение бяха излезли, за да хапнат навън, а после бяха отишли в дома на Сакстън, за да се позабавляват с неща, които им беше трудно да вършат в имението. Пълното усамотение беше трудно постижимо тук.
Блей свали палтото си, а яката на копринената му риза беше разтворена широко и разкриваше следи от ухапване на шията му. И на ключицата.
Само бог знаеше и къде другаде биха могли да бъдат намерени още...
Изведнъж Сакстън каза нещо, което накара Блей да се изчерви, а последвалият леко стеснителен, сдържан смях предизвика у Куин желание да повърне.
Страхотно, сега никаквецът беше станал и комик, а шегите му явно допадаха на Блей.
Фантастично.
Да.
В този момент Сакстън пое нагоре по стълбите. Блей от своя страна реши да заобиколи и.
По дяволите. Куин се завъртя на пети и се втурна към вратата, като ръцете му се опитваха непохватно да освободят ключалката.
— Здравей.
Ръцете на Куин замръзнаха на място. Както и цялото му тяло. И сърцето му. спря.
Този глас. Този мек и плътен тон, който беше чувал през почти целия си живот.
Изправи гръб и изостави идеята за бягство, обърна се и като истински мъж, какъвто беше, се озова лице в лице с бившия си най-добър приятел.
— Здравей. Добре ли прекара вечерта?
Мамка му, щеше му се да можеше да си върне думите обратно. Защо да не беше прекарал добре?
— Да, а ти?
— Да. Добре. Излизахме с Джон. Прибрахме се и се канехме да слезем във фитнеса. Той се преоблича.
Трудно бе да се определи дали фактът, че лъжеше, или бушуващият в гърдите му огън го правеха така бъбрив.
— Без Последно хранене?
— Без.
На заден фон се чуваха ударите на билярдни топки, мелодията на телевизионната игра «Джепарди». И атомна бомба да беше избухнала, Куин не би забелязал гъбата й в това си състояние.
Боже, очите на Блей бяха толкова сини. И... мили боже, двамата всъщност бяха насаме. Кога за последен път се беше случвало това?
О, да. Точно след като Блей се хвана с братовчед му за първи път.
— Свалил си пиърсингите си — отбеляза Блей.
— Не всичките.
— Защо? Имам предвид. Те бяха част от теб?
— Предполагам, вече не желая да бъда възприеман по този начин.
Блей повдигна вежди, а на Куин му се прииска да направи същото. Очакваше от устата му да излезе нещо друго. Нещо от рода на: «Е, и?» или «Както и да е», или «Там, където е важно, още си стоят, не се тревожи».
Нищо чудно, че в сравнение с него Сакстън изглеждаше привлекателен.
— Ами. — заговори. После прочисти гърло. — Как са нещата между вас?
Второ пътешествие на рижите вежди чак до небесата.
— Добре съм. Ние. Добре сме.
— Чудесно. Ами.
След миг Блей хвърли поглед през рамо към помещението за прислугата. Явно обмисляше отстъпление.
Хей, като тръгваш би ли ми направил услуга? — прииска се на Куин да му каже. — Мисля, че лявата камера на сърцето ми е някъде на пода. Като минаваш, гледай да не я настъпиш. Благодаря.
— Добре ли се чувстваш? — попита тихо Блей.
— Да, ще отида да потренирам с Джон — това вече го каза. Дявол да го вземе, същинска влакова катастрофа. — А ти накъде си се запътил?
— Каня се да. взема малко храна за нас със Сакс.
— И вие ли няма да присъствате на Последното хранене? Явно помежду ни има нещо общо — някой да извади помпоните и да аплодира отбора. — Ами пожелавам ти приятно прекарване. Искам да кажа, и на двамата при...
В другия край на фоайето вратата на вестибюла се отвори със замах и през нея се появи Джон Матю.