Смел ход по време на война, доказващ, че предизвикателството на Кор представляваше нещо реално. Един крал не рискува живота си просто така, освен ако не е изгубил връзка с поданиците си и не се чувства принуден да я възстанови.
В ретроспекция така се беше получило дори по-добре, отколкото да бъде проведена среща със Съвета. Ограничен брой от неговите членове бяха останали живи и местожителството на всеки един беше известно. Рот вече бе провел среща с мнозинството от тях и благодарение на своята малка птичка Кор беше напълно наясно кои бяха останали.
Насочи вниманието си към покрива. Огледа портиците. Също и близкия комин.
Според източника на Кор Асейл се беше върнал обратно през пролетта, влязъл бе във владение на този имот и... това беше всичко известно на аристокрацията. Е, освен интересната подробност, че вампирът не беше довел никого със себе си — нито семейство, нито прислуга, нито шелан — и че живееше в уединение. И двете бяха нещо необичайно за член на глимерата, но пък може би чакаше да види как ще се развият нещата в тази нова обстановка, преди да призове семейството си или да кани гости.
Имаше и по-малък брат, нали така? Също превърнат в лигльо от онази провалила се Избраница, майка им. Вероятно и полусестра с лоша репутация?
Кор чу как войниците му се размърдват зад гърба му, кожените им дрехи проскърцваха, а оръжията им потракваха. Сред струпалите се над главите им буреносни облаци продължаваха да проблясват светкавици, придружавани от глух тътен.
Трябваше от самото начало да му е ясно, че ще се стигне дотук: ако искаше Рот да бъде свален от трона, щеше да се наложи да го направи сам. Да разчита на глимерата за нещо повече от неоправдано чувство за величие, би било грешка.
Поне думата му се чуваше в Съвета. Впоследствие, когато нещата загрубееха, щеше да има нужда от подкрепа. За щастие, имаше повече съгласни с него, отколкото несъгласни. Рот не представляваше нищо повече от фигурант и ако това можеше да се изтърпи в мирни времена, в тази епоха на войни и конфликти беше напълно неприемливо.
Старите закони не можеха вечно да задържат този вампир там, където не му беше мястото. Междувременно Кор щеше да чака подходящия момент и да удари решително.
Време беше властта да бъде отнета от Рот и той да се превърне в забравена бележка под линия.
— Мразя да чакам — изсумтя Зайфър.
— Това е най-ценното възможно качество — отвърна Кор.
Във фоайето на имението на Братството всички се събираха, за да излязат за през нощта. Мъжете се въртяха в основата на главното стълбище, оръжията им проблясваха на гърдите или бедрата, веждите им бяха надвиснали над очите със студен поглед, а телата им потръпваха като на жребци, които не могат да задържат копитата си мирно.
В сенките пред килера Ноуан чакаше Тормент да слезе и да се присъедини към останалите. Обикновено беше сред първите, но напоследък се бавеше все повече и повече...
Ето го и него, облечен в черна кожа, стоеше на площадката на втория етаж. От време на време се подпираше на парапета, докато слизаше надолу.
Не можеше да я заблуди. През последните няколко месеца губеше сили и тялото му се топеше, а единственото, което го оживяваше, беше жаждата му за мъст. Изнемогваше за кръв и въпреки това очевидно отказваше да задоволи потребностите на организма си.
По тази причина тя чакаше и наблюдаваше притеснено в началото и в края на всяка нощ. При всеки залез се надяваше, че той ще слезе най-накрая подсилен. А преди всеки изгрев се молеше да се прибере жив у дома.
Най-скъпа Скрайб Върджин, той.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза един от братята му.
Тормент пренебрегна коментара и отмина, за да застане до огромния млад мъж, обвързал се с Хексания. Доколкото й беше ясно, двамата се биеха в екип, и тя бе благодарна за това. Младият трябва да беше с добро потекло въпреки името си и тя беше чувала много отзиви за мъжеството му на бойното поле.
Нещо повече, този конкретен боец никога не беше сам: по петите, верен като сянка, винаги го следваше един свиреп на вид воин, чиито ириси имаха различни цветове, а пресметливостта в погледа му издаваше, че е и умен, не само силен.
Налагаше си да вярва, че те двамата биха се намесили, ако Тормент се озовеше в опасност.
— Наслаждаваш се на гледката ли? Аз пък не.
Тя ахна тихичко и се обърна, а ръбът на робата й се разлюля. Ласитър се беше появил от килера, без да го е усетила, и запълваше целия отвор на вратата, а русо-черната му коса и златните пиърсинги улавяха светлината от аплика над него.